Дама, поп, асо, шпионин [bg]

Срещнаха се в една кръчма в Сейнт Джонс Уд, още беше май, пет и половина следобед в един сив ден и градината беше празна. Рой водеше със себе си едно дете, момче на около пет години, малко копие на Бланд — русокосо, едро и червендалесто. Той не обясни присъствието на момчето, но от време на време в хода на разговора млъкваше и го гледаше как седи на една пейка, недалеч от тях, и яде ядки. Със или без нервни кризи, Бланд още носеше отпечатъка на философията на Тач за агентите във вражеския лагер — увереност в собствените сили, положително отношение, загадъчен чар и всички останали тромави фрази, които в апогея на културата, породена от студената война, бяха превърнали Яслата в нещо като център за нравствено превъоръжаване.

— Какво предлагаш? — попита непринудено Бланд.

— Всъщност нищо, Рой. Контрола смята, че ситуацията в момента не е много здравословна. Не иска да се замесваш в разни интриги. Аз също не искам.

— Добре. Какво предлагаш?

— Ти какво искаш?

На масата беше останал комплект с подправки от обяд, подгизнал от изсипалия се преди това дъжд, а в средното отделение имаше няколко пластмасови клечки за зъби в хартиени опаковки. Бланд взе една, изплю хартията на земята и започна да човърка кътните си зъби с дебелия й край.

— Какво ще кажеш за пет хиляди в брой от змийския фонд23?

— И къща с кола? — каза Смайли, обръщайки го на шега.

— И детето в Итън — добави Бланд, смигвайки на момчето в другия край на бетонния двор, докато продължаваше да ровичка с клечката за зъби. — Виж, Джордж, аз си платих и ти го знаеш. Не знам какво си купих с това, но платих страшно висока цена. Искам нещо да ми се върне. Десет години отшелничество заради петия етаж е голяма сума на всяка възраст. Дори на твоята. Трябва да е имало някаква причина да се хвана на това хоро, ама не мога да си я спомня. Сигурно е твоето магнетично обаяние.