Мозайка от убийства [bg]

По лицето му се изписа особена, крива усмивка, когато добави:

— Защо да си пъхам ръката в пръстта?

Тип реши да опита с друг подход.

— Видяхте ли някой друг?

— Всъщност да — отговори Брент, като хвърли лукав поглед на детектива и неговия помощник.

През цялото време беше държал цигарата, която си беше свил, и едва сега я пъхна между устните си и я запали.

— Тръгнах към „Лодкаря“, както ви казах. Но още не бях стигнал дотам, когато срещнах госпожа Осбърн, жената на викария. Един Господ знае какво правеше навън посред нощ — при това на нищо не приличаше. Така или иначе, тя ме попита дали съм виждал мъжа й. Беше разтревожена от нещо. Може би дори изплашена. Трябваше да видите как гледаше само! Е, аз й казах, че може и него да съм видял в имението, и всъщност може и той да е бил там…

Тип се намръщи.

— Човекът, когото сте видели в имението? Човекът с шапката? Нали току-що казахте, че е бил на погребението.

— Знам какво съм казал, сър. Но и двамата са били там — и онзи мъж, и викарият. Защото видях викария да минава с колелото си, докато си пиех бирата. Но това беше малко по-късно.

— Колко по-късно?

— Тридесет минути. А може да е било и час. Чух го да минава отвън. Това колело се чува от единия край на селото до другия, както трака и стърже, и определено мина покрай кръчмата, докато аз бях вътре. А откъде може да е дошъл, ако не от имението? Определено не идваше с колелото чак от Бат.

Брент присви очи срещу детектива над цигарата си, сякаш го предизвикваше да възрази.

— Разговорът с вас ни беше много полезен — каза му Тип.

— Имам само още един въпрос. Въпросът ми е свързан с къщата на портиера, където е живяла госпожа Блекистън. Споменахте, че понякога сте й помагали там, така че се питам дали имате ключ от нея?

— Защо питате?

— Защото бих искал да вляза.

— Не съм сигурен — измърмори градинарят, като стисна цигарата между устните си. — Ако искате да влезете, по-добре ще е да говорите с лейди Пай.

— Това е полицейско разследване — намеси се Фрейзър.

— Можем да влизаме, където пожелаем, а ако не ни съдействаш, може да си имаш проблеми.

Брент не изглеждаше убеден в това, но явно нямаше желание да спори.

— Мога да ви заведа сега — предложи той, после кимна към розовите храсти. — Но после трябва да се връщам на работа тук.

Тип и Фрейзър последваха Брент обратно до конюшнята, откъдето той взе един ключ, завързан за голямо парче дърво, а след това го придружиха по алеята до къщата на портиера, която се издигаше в края на алеята, до входа на имението — беше на два етажа със скосен покрив, голям комин, прозорци в стила на деветнадесети век и солидна входна врата. Тук беше живяла Мери Блекистън, докато беше работила като икономка в имението на сър Магнъс Пай. В началото в тази къща беше имало и съпруг, и двама сина, но един по един я бяха напуснали всички от нейното семейство, докато не беше останала съвсем сама. Може би заради разположението спрямо слънцето, или заради дъбовете и брястовете, които я обграждаха от всички страни, къщата сякаш беше потънала във вечна сянка. В нея очевидно нямаше никого. Изглеждаше необитаема.