Мозайка от убийства [bg]

— От полицията я отвориха насила — обясни Брент, явно не много доволен от този факт. — Искаха да влязат, но не можаха да намерят ключа.

— Госпожа Блекистън е държала тази стая заключена, така ли?

— Никога не влизаше там.

Откъде знаете?

— Нали ви казах? Много пъти съм идвал тук. Оправих течовете, сложих мокета на долния етаж, и тя непрекъснато ми се обаждаше за това или онова. Но никога не ме е пускала в тази стая. Изобщо не отваряше вратата. Дори не съм сигурен, че и тя имаше ключ от нея. Точно затова я разбиха от полицията.

Те влязоха вътре. Стаята ги разочарова: както и в останалата част от къщата, в нея нямаше никакви признаци за живот. Имаше само едно единично легло, празен гардероб и прозорец под стрехата, под който беше поставена работна маса. Тип пристъпи до прозореца и погледна навън. Видя дървета, зад които едва се различаваше брегът на езерото и гористата местност Дингъл Дел, застрашена от изсичане. Той забеляза едно-единствено чекмедже по средата на работната маса и го отвори. Фрейзър погледна вътре и видя лента от черна кожа, зашита в кръг, на която беше окачен някакъв малък метален диск. Беше кучешки нашийник. Той се наведе и го извади.

— „Бела“ — прочете той.

Името беше изписано с главни букви.

— Така се казваше кучето, Бела — ненужно поясни Брент.

Фрейзър се подразни от думите му. Можеше и сам да се сети за това.

— На кого беше това куче? — попита Тип.

— На по-малкото дете. Онова, което умря. Имаше куче, но то не се задържа дълго.

— Какво стана с него?

— Избяга. Не можаха да го намерят.

Фрейзър върна нашийника в чекмеджето. Беше толкова малък, че кучето сигурно още е било кутре. В кучешкия нашийник, прибран в това празно чекмедже, имаше нещо неизразимо тъжно.

— Значи това е била стаята на Том — промърмори Фрейзър.

— Възможно е, да.

— Предполагам, че това обяснява защо е заключила вратата. Горката жена не е можела да понесе мисълта да влезе тук. Питам се защо не се е преместила да живее на друго място.

— Може би не е имала избор.

И двамата говореха тихо, сякаш се страхуваха да не разбудят отдавнашните спомени. Междувременно Брент пристъпваше от крак на крак, нетърпелив да продължи с работата си. Но Тип не бързаше да си тръгне от къщата. Фрейзър знаеше, че той не толкова търсеше следи и улики, колкото се опитваше да улови атмосферата — често го беше чувал да говори за паметта на престъплението, за свръхестественото ехо, което оставаше след насилствената смърт и внезапно връхлетялата скръб. В онази негова книга дори имаше цяла глава, посветена на това. Казваше се „Информация и интуиция“ или нещо подобно.