Warcraft - Нощта на Дракона
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: WarCraft #12
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Нощта на Дракона». Краткое содержание книги:
Но изведнъж земята отново се разтресе и точно пред нея се отвори нова пропаст. Няколко от огнените същества пропаднаха в нея, но това с нищо не улесни групата, която вече не можеше да продължи по избрания път.
— Трябва да поемем на изток! — извика елфата, но докато се обърне, към атаката се присъединиха един скардин и един драконспон.
Над главите им се появи особено страховит драконид, който не можеше да бъде друг, освен онзи, когото Ром наричаше Раск. Верееса искаше да грабне лъка си и да прониже гърлото на съществото със стрелата си, но нямаше шанс.
— Свалете оръжията си и ще живеете — изрева драконидът и даде знак на редиците от тлеещи каменни създания. — Продължите ли да се борите, ще срещнете гибелта си…
Верееса вече не разполагаше с място, за да замахне с меча си. Джуджетата също трудно използваха оръжията си. Те бяха обречени, висшата елфа беше сигурна в това. Тя погледна към Гренда, чието изражение беше същото като нейното. Както каза Раск, имаха само два варианта. Но имаше ли живот, имаше и надежда…
— Свалете оръжията си — заповяда Гренда на останалите.
Никой не й се възпротиви. Верееса захвърли меча си. Тя се молеше да не се окаже, че са се предали само за да бъдат по-лесно и безмилостно избити. Щом групата се предаде, каменните гиганти се строполиха. Пред очите на зашеметените воини телата им се втечниха и изтекоха в цепнатините. Тяхното място заеха скардини и драконспони. Някои от първите бързо прибраха оръжията на братовчедите си, съскайки и тракайки със зъби, като прегладнели зверове. Един се протегна към меча на Верееса, но Раск го отпъди.
— Този е мой — заяви драконидът и повдигна творението на Ронин. — Добър баланс…
После Раск се обърна към стражите:
— Към долните ями. Заповед на господарката.
Те искаха да се спуснат към недрата на Грим Батол и сега желанието им бе на път да се изпълни, макар и не така, както се надяваха. Верееса едновременно проклинаше и се дивеше на силата на мистериозната господарка, която беше споменал драконидът. Появата на огнените слуги определено свидетелстваше за подчинение на черен дракон. Дали не беше Ониксия, дъщерята на Детуинг? Със сигурност не.
Ронин веднъж беше споделил е нея информация от други източници, която потвърждаваше смъртта на черната женска. И все пак, кой друг черен дракон можеше да командва абаносовия драконид и воините му — драконспони? Раск определено каза „господарка“, което изключваше както оцелелия Детуинг, така и Нефариан. Баща, син, дъщеря… Къде беше майката във всичко това?
Изведнъж на рейнджъра й се прииска да не беше приемала решението да се предадат. Верееса можеше да си представи само един от консортите на Детуинг в Грим Батол и този дракон се наричаше Синтария. Това значеше, че елфата беше убедила джуджетата да се предадат в ръцете на съпругата на лудия Пазител на Земята.
Верееса крадешком се присегна към камата, скрита под нагръдника й. Наобиколена от живи врагове, тя се надяваше, че ако успее да отвлече вниманието им, някои от пленниците можеха да получат, макар и минимален шанс за бягство… Върхът на собствения й меч се приближи твърде много до гърлото й. Топлината от горящото оръжие я накара да се изпоти.
— Камата или главата ти — засмя се Раск. — Едното от двете ще падне…
Рейнджърът пусна камата на земята. Един скардин я взе и постъпи умно, като бързо я подаде на драконида.
— Умно — каза Раск, втъквайки оръжието в колана около люспестото си тяло.
Пленниците бяха въведени в една от пещерите. Но отгоре ги наблюдаваше един нападател, когото драконидът беше пропуснал. Ириди не можеше да направи нищо за Верееса и останалите, макар че почти беше слязла до долу, за да опита. Накрая обаче дренаята реши, че ще може да им помогне по-добре, ако не се намесва сега.
Жрицата се огледа наоколо. Още по-нагоре имаше друг вход към пещера. Изкачването до там изглеждаше опасно, но това беше най-добрият й шанс да влезе в планината. Ириди отпрати жезъла си и започна да се катери като паяк по скалата. Тя не се заблуждаваше относно възможностите си. Срещу себе си имаше мощно зло, много по-мощно от кървавия елф, чийто тъмни дела бяха повече, отколкото тя можеше да си представи. Но все пак всичко зависеше от нея. Имаше нещо, което беше усетила в началото на пътуването си. Тя предчувстваше, че ще дойде момент, когато крайното решение или действие ще зависи само от нея и всичко останало ще се развие в зависимост от това.