Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Какво са моите домашни неразбории сред тия събития, които засягат съдбата на света и бъдещето на човечеството! Бих казал образно, че са капка тъга сред море от скръб, като пламъче на клечка кибрит сред пожара на една огромна сграда. Ето какво представляват моите интимни неуредици. И ако споменавам за тях, то е, за да не изглеждам прекалено «обществен» дори в собствените си очи. Защото имам познати, които са си внушили, че са нещо като «екстракт» от обществения живот, и поради това или са забравили, или се мъчат да забравят, че природата им е дала и сърца освен ум.
Загатнах още с първите си бележки след завръщането си, че в поведението на Соня бият на очи неща, които ме смущават. Моменти на отчуждение се редувате моменти на отчаяна близост. След студ идва зной, а след зноя — отново студ. Ако студът и зноят се проявяваха само физически, щях да махна с ръка — физиологически работи! Но когато тя странеше физически от мен, странеше и душевно и видимо страдаше. Когато се възвръщаше, правеше го с някаква отчаяна страст и плачеше без каквато и да било видима причина. Напоследък лягаме като осъдени и мълчим, тя избягва да се докосне до мен, сякаш ще я удари ток. Преди няколко нощи се събуждам — чувам я тихо да плаче, захапала е единия край на възглавницата, за да сподавя хълцанията си.
Погалих я леко по косите, после станах, преместих на мястото си малкия Лука, който спеше на свое креватче, а аз отидох в кабинета си. Там имам войнишки креват от времето, когато ме демобилизираха, в 18—а година. Завих се с войнишкото одеяло и все се надявах до съмнало Соня да дойде, но тя не си показа дори носа на вратата. Сутринта закусихме и като че ли нищо не беше се случило — приказвахме за какво ли не, само не и за това, че тази нощ бяхме се мълчаливо споразумели да заживеем отделно един от друг. Във всеки случай една нова тема се появи в нашия разговор — решението й да се премести на всяка цена в друга болница. На въпроса ми защо иска да се мести на друго място, след като вече е свикнала със сегашното, тя каза безгрижно: «Ей тъй!» Само че това безгрижно «Ей тъй!» беше съпроводено с една, болезнена усмивка, сетне бузите й почервеняха съвсем без причина. Не знам защо, но залъкът заседна на гърлото ми и чаят ми остана недопит.
Вече няколко дена спим отделно, като брат и сестра, а сутрин говорим за времето и за шансовете й да постъпи на работа в друга болница. Минават ми на ум всякакви неща за нашите отношения, но гледам да не мисля много—много за тях. Времето ще покаже къде сме, за къде сме се запътили и докъде ще стигнем. Нямам сърце да й намекна за това или онова или пък да ударя с тежкия си юмрук по масата и да извикам грозно: казвай! С нищо не съм направил живота й по—лек, за да имам някакви претенции, напротив, усложнил съм го и съм го умъчнил до немай—къде и тя никога не е отваряла дума да се оплаква от участта си. Д р у г о т о е човешко, интимно и ако в тия къща са възникнали конфликти, те ще се решат рано или късно от само себе си.
Сега вървя сред празнично настроени тълпи с 20—те лева и се чудя какво да купя. От площад «Света Неделя» до Лъвовия мост са наредени два шпалира от тезгяхи, натрупани със сергийни стоки: цветни картички, украшения за елхи, пръчици бенгалски огън, детски играчки, немски украшенийца; фъстъци, халва, ментови бонбони, дори захарни петленца... Над тълпите гърмят оглуши—рлко високоговорители, търговските магазини рекламират радиоапарати «Орион» и «Филипс», грамофоните си и новите си плочи с аржентински танга и новия модерен танц «Хорсей».
Студено е, прехвърча ситен сняг. Купувам на Лука железничка с две вагончета. Останалите пари харча за бутилка вино, пликче фъстъци и пакет тютюн за лула. Занасям «стоката» в къщи и понеже е още рано, излизам, за да направя традиционната си новогодишна разходка.
Още от младежките си години ходя по един и същ маршрут — по бул. «Цар Освободител» до павилиончето—кафене пред Борисовата градина. Там пия кафе, разпалвам лулата си и тръгвам по главната алея. Стигам до средата, между Ариана и Езерото с червените рибки, отбивам се при паметника на Яворов, там разпалвам втора лула, стоя някое време, сетне се връщам обратно по същия път. Маршрутът ми не е случаен: повтарям — отначало съзнателно, а после по навик — последната ни разходка с моята първа любима, момичето, с което ме свързваше споменатата вече безперспективна любов. Снежана. Много отдавна съм загубил следите на това момиче, то се омъжи за един дипломат и замина с него за Берлин. Чертите му са избледнели в съзнанието ми, но ония чувства помня, сякаш е било вчера.
Пред всяка Нова година се разхождам по тоя път.