Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
Лиско усети познатото треперене на приятелите си и почувствува как трепери сам. Спокойствие бе запазил само Домби. Всички мълчаха и чакаха. Мина доста време, смехът не се повтори.
— Лллисско — успя най-сетне да продума Димби, — кккакво ббеше туй?
Безмълвие.
— Дда ббягаме! — предложи Мокси.
Тишина.
— Досега не ми се е случвало да бягам нагоре по дупка — отвърна най-после лисичето.
Тишина. Напразно напрягаха слуха си.
— Дотук всичко ми харесваше, но…
Отново се ослушаха. Нищо.
— Този смях не ми харесва! — каза каквото имаше да каже Лиско. После се обърна към приятелите си. — Ето ме!… Нали искахте да сляза? И все пак — Лиско се постара да стане изведнъж весел — приключението започна!…
— Да бягаме! — настоя на своето Мокси.
— Добре — съгласи се Лиско, — да бягаме!
— Да, ама не можем и да бягаме — забеляза Мокси. — При другите приключения поне можеше да се бяга… Обичам приключения, от които можеш да си избягаш по желание.
— Това приключение — ослушваше се Димби — е странно. Нали, Лиско?
— По-странно от туй, здраве! — отсече Мокси. — То не е и приключение, да ви кажа правата… Едно приключение, от което не можеш да избягаш, не е приключение… А тук?… Лиско!…
— Кажи, Мокси.
— Какъв беше този смях?
— По-добре да не казвам.
— Лиско.
— Кажи, Димби.
— Кой ли може да се смее така?
— Ех, ако знаех!…
— Според мен никой! — заключи Мокси. — Сторило ни се е.
— И все пак НЯКОЙ се засмя — настоя Димби.
— Лиско.
— Кажи, Мокси.
— Кой те бутна при нас?
— Никой… Скочих.
— Защо? — учуди се Мокси.
— Така пожелахте.
— Ние?… Ха!…
— Така поне ми се стори.
— Май че пожелахме. Димби, защо пожелахме?
— Понеже… ние — обърна се Димби, — като се видяхме ДОЛУ, а той… ГОРЕ, казахме си, защо ТОЙ да бъде горе, а НИЕ… Нали разбираш?
— Разбирам — отвърна Мокси.
— Така де, от къде на къде той горе, а ние долу!… Ясно!… Сега сме при равни условия.
— Така е — съгласи се Лиско. — Наистина сме при равни условия. А можех да си бъда горе и да ви спася.
— Е, да… — измънка Димби.
— Можех да ви нося поне храна.
— Май че е така — измънка Мокси.
— Защото без храна… Нали разбирате? — поясни Лиско.
— Добре де, защо скочи? — изостри тона Мокси.
— Понеже ме обидихте.
— Не трябваше да се обиждаш! — скара му се Мокси. — Ще се обижда и ще скача!…
— Видя ли какво направи? — скара му се и Димби.
— Едно НИЩО направи! — кипна Мокси. — Това направи!
— Обърка цялата работа!
— Не си никакъв приятел!
Слисаният Лиско поглеждаше ту единия, ту другия — искрено възмутени, готови да пламнат още по-силно.
— Приятел! — процеди Мокси.
— Можеше да ни храни!
— И да ни спаси!
— А сега?… Кажи де, какво ще стане сега?
— Егоист!
— Мисли само за себе си!
— Винаги само за себе си!
— Себелюбец!
— И по-лошо, но не знам каква беше думата.
— Май че беше завистник!
— Кой? — поиска да знае най-после Лиско.
— Който пита! — извика под носа му Мокси. — Можеше да ми носиш тръни и други неща за ядене…
— Мокси! — Лиско искаше да се оправдае.
— Млъкни!… Разбрахме те!
— Показа си характера!
Лиско се оттегли до срещуположната стена на ямата, откъдето можеше да ги вижда едновременно.
— Говорете! — подкани ги той. — Слушам.
— Вече ти го казахме!… Сега ще говориш ти!
— Но нали… такова…
— Такова-макова, набута се при нас и сега… Голям си егоист!
— Видя, че сме в дупка, и прас!… Право при нас!
— Да не остане по-назад!
— Но нали?… — обърка се Лиско. — Вие…
— Пак НИЕ!
— Все НИЕ!
— Искам да кажа… Нали правим приключение?… Викам си, щом другарите ми са долу, не бива да ги оставям в беда.
— Приключение! — запали се отново Димби. — Вместо да остане горе, да ни храни или пък нещо друго… Приключение!… А сега да те видя какво ще го правим туй приключение!
Лиско хвана ръката на Домби:
— Домби, а ти защо мълчиш?… Не чуваш ли, че ме обвиняват?
Домби го погледна и нищо повече. Освен това забрави да отмести погледа си, нещо, което смути още повече лисичето.
— Домби не може да говори — обясни Димби.
— Как да не може? — изненада се Лиско.
— Чалдиса се! — допълни Мокси.
— Аааа! — започна да разбира Лиско. — От падането. Паметта…
— Да.
Лиско го погледна още малко и въздъхна:
— Завиждам му.
— Какво? — запитаха Димби и Мокси едновременно.
— Добре е да не знае какво става — отвърна спокойно Лиско.
— Защо? — трепна Димби. — Става ли нещо особено?