Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
— По-дяволите-проклето-копеле! — думите ми излязоха като прегракнал шепот. Не ми беше останала енергия дори да говоря.
С усилия изкачих едно малко хълмче, което ми се стори поне като зъберите в Колорадо, и видях Джой клекнала да си играе с едни диви зайци, които подскачаха по пътеката. Когато се добрах до нея, зайците се скриха в храстите. Тя ме погледна усмихнато и каза:
— О, ето те и теб.
С героично усилие се приведох напред и успях да мина бързо покрай нея, но тя се изстреля напред и отново я изгубих.
Бяхме изкачили около триста метра. Сега бях високо над Залива и под мен се разкриваше университетският комплекс. Обаче не бях в нужното настроение или състояние на ума, за да оценя гледката. Имах чувство, че ще припадна. През ума ми прелетя една картина — как съм погребан на хълма, под мократа земя, с табелка: „Тук почива Дан. Добро момче, добър опит“.
Дъждът се беше усилил, но аз тичах като в транс, приведен напред, залитайки, единият крак, после другият. Маратонките ми тежаха като железни ботуши. След това свих в един завой и видях последното възвишение, което изглеждаше почти отвесно. Умът ми отново отказа, тялото ми спря, обаче горе на върха стоеше Джой, сложила ръце на хълбоците, сякаш за да ме предизвика. Успях някак да се приведа напред и отново да задвижа краката си. Напрягах се, силех се и ръмжах от усилия през последните няколко безкрайни крачки, докато накрая направо се блъснах в нея.
— Спокойно, приятел, спокойно — засмя се тя. — На финала си.
Както се бях облегнал на нея, останал без дъх, аз изхриптях:
— Кажи… го… пак.
Сега вървяхме надолу по хълма и така имах благотворно време да се съвзема и да говоря.
— Джой, струва ми се, че не е естествено да се насилвам толкова яко и с такава скорост. Не бях подготвен както трябва да тичам на такова дълго разстояние; не мисля, че е много добре за тялото.
— Прав си — каза тя. — Но това не беше изпитание за тялото, а за духа ти — проверка дали ще можеш да продължиш — не само с хълма, но и с тренировката си. Ако беше спрял, това щеше да бъде краят. Но ти го издържа, Дани, издържа с развети знамена.
Задуха вятър и заваля дъжд като из ведро — целите прогизнахме. Джой спря и взе главата ми в ръце. Вода капеше от мокрите ни коси и се стичаше по бузите ни. Аз я обгърнах през кръста, притеглен от блестящите й очи, и се целунахме.
Бях изпълнен с нова енергия. Разсмях се от вида ни — и двамата бяхме като гъби, които трябва да се изстискат — и казах:
— Ще те надбягам до подножието! — поех и набрах добра преднина. „Какво по дяволите, помислих си. Мога и да се изтъркалям надолу по проклетата пътека!“ Разбира се, тя спечели.
По-късно през този следобед, изсушен и стоплен, аз лениво се разтягах в салона със Сид, Гари, Скот и Хърб. Топлината в салона беше приятен подслон от поройния дъжд навън. Въпреки изтощителното бягане, аз още имах запаси от енергия.
Но когато вечерта влязох в офиса и си събух обувките, запасите ми се бяха изчерпали. Всичко ме болеше, искаше ми се да просна тяло на дивана и да спя поне десет-дванадесет часа. Устоях на този порив, настаних се колкото можах по-грациозно и се обърнах към Сократ.
С удивление открих, че беше променил декора. По стената имаше снимки на скиори, тенисисти, гимнастици и играчи на голф. На бюрото му имаше баскетболна ръкавица и футболна топка. Сократ дори беше облякъл тениска с надпис „Треньор на «Охайо Стейт»“. Май бяхме навлезли в спортната фаза на обучението ми.
Докато Сок правеше специалния си ободряващ чай, който наричаше „Гръмовно проклятие“, аз му разказах за напредъка си в гимнастиката. Той слушаше и кимаше с явно одобрение. Следващите му думи ме заинтригуваха.
— Гимнастиката може да бъде дори нещо повече от това, което вече си разбрал. За да го проумееш по-лесно, трябва да видиш защо точно ти харесва акробатичното изкуство.
— Би ли ми обяснил малко повече?
Той бръкна в бюрото си и извади три смъртоносни на вид ками.
— Остави, Сок — казах му. — Всъщност нямам нужда от обяснение.
— Стани — нареди ми той!
Като станах, той небрежно запрати единия нож изотдолу, право към гърдите ми.
Аз отскочих настрани и паднах върху дивана, а ножът безшумно тупна на килима. Лежах шокиран, сърцето ми биеше като лудо.
— Добре беше — каза той. — Малко пресилена реакция, но добре. Сега стани и хвани следващия.
Точно тогава чайникът започна да свири — отлагане на присъдата.
— Е — казах аз, изтривайки запотените си ръце, — време е за чай.
— Чаят ще почака — отговори той. — Гледай внимателно — Сок подхвърли бляскащото острие право нагоре във въздуха. Аз го гледах как се върти и започва да пада. Докато ножът падаше, той замахна надолу, изравнявайки скоростта на ръката си със скоростта на падащия нож, и хвана дръжката между палеца и пръстите си като с клещи, стискайки здраво.