Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
Всичко това нямаше особено отношение към сегашната ситуация, но оставих мислите си да текат на воля с надеждата, че може би Чувството щеше да ми подскаже. Нищо. Толкова се бях схванал и изтръпнал, че вече не можех да се концентрирам. Реших, че няма да е шмекерия, ако се изправя на камъка и направя няколко плавни движения от тай чи, китайска форма на бавни упражнения, които Сок ми бе показал.
Леко свих колене и плавно се залюлях напред и назад, като извивах бедра, плавно движех ръце във въздуха и оставях дишането ми да контролира преместването на центъра на тежестта. Умът ми се опразни, а после се изпълни с една сцена.
Беше преди няколко дни, бях излязъл на спортно ходене и се движех бавно и внимателно към площад „Прово“, между общината и гимназията. За да се отпусна по-лесно, започнах да се олюлявам напред-назад в движенията на тай-чи. Концентрирах се над плавността и равновесието, чувствах се като водорасло, реещо се в океана.
Няколко момчета и момичета от гимназията спряха и ме зазяпаха, но аз не им обръщах внимание, оставяйки концентрацията ми да тече заедно с движенията. Когато свърших, отидох да си обуя анцуга върху шортите за тичане и в това време се обади обикновеното ми съзнание: „Дали съм изглеждал добре?“. Вниманието ми бе привлечено от две хубави тийнейджърки, които ме гледаха и хихикаха. „Май ги впечатлих тия момичета“, помислих си аз и в това време пъхнах и двата си крака в единия крачол, загубих равновесие и паднах по задник.
Още няколко ученици се разкикотиха заедно с момичетата. За миг се почувствах много неловко, но после легнах по гръб и се разсмях с тях.
Все така седнал на камъка се питах защо тази случка можеше да е толкова важна. И тогава ми просветна — разбрах, че вече имам нещо ценно, което да кажа на Сократ.
Влязох в офиса, застанах пред бюрото на Сок и заявих:
— Няма обикновени мигове!
Сок се усмихна.
— Добре дошъл отново.
Свлякох се на дивана, а той сложи чай.
Оттогава се отнасях към всеки миг в салона — и на земята, и във въздуха — като към специален миг, заслужаващ цялото ми внимание. Все пак щяха да ми бъдат нужни още уроци, защото, както Сократ неведнъж ми беше обяснявал, способността да насочвам изострено като бръснач внимание към всеки миг от всекидневния ми живот, щеше да изисква много повече практика.
На следващия ден, рано следобед преди тренировката, аз се възползвах от синьото небе и топлото слънце, за да поседя гол до кръста в горичката секвои и да помедитирам. Не бяха минали и десет минути, когато някой ме сграбчи и ме разтърси напред-назад. Изтърколих се встрани задъхан и останах свит на кълбо. Тогава видях кой беше.
— Сократ, понякога ти липсват всякакви обноски.
— Събуди се! — каза той. — Никакво спане повече на работното място. Имаме работа да вършим.
— В момента не съм на работа — подразних го аз. — Обедна почивка, обърнете се към съседния служител.
— Време е да се поразмърдаш, вожде Седящ бик. Отивай да си вземеш маратонките и до десет минути да си се върнал.
Отидох вкъщи, обух си старите адидаски и забързах обратно към гората секвои. Сократ никакъв го нямаше. Тогава видях нея.
— Джой! — тя беше облечена със сини сатенени шорти, жълти маратонки „Тайгър“ и тениска, завързана над кръста. Изтичах до нея и я прегърнах. Със смях се опитах да я бутна и съборя на земята, но тя не се даваше. Изгарях от желание да разговаряме, да споделя с нея чувствата си, плановете, но тя сложи пръсти на устните ми и каза:
— По-късно ще имаме време да говорим, Дани. Сега само ме следвай.
Тя демонстрира някакво доста сложно разгряване — съчетание от движения тай-чи, визуализация, калистеника и упражнения за координация, за „да разгреем не само тялото, а и ума“. След няколко минути се почувствах лек, релаксиран и изпълнен с енергия.
Без никакво предупреждение, Джой внезапно извика:
— На старта, готови, бум! — и затича през университското градче нагоре, към възвишенията на каньона Строубери. Последвах я, като пуфтях и пъшках. Още не бях във форма да тичам и изостанах далеч назад. Яростно напрягах сили, дробовете ми изгаряха. Далеч напред, Джой бе спряла на върха, откъдето се разкриваше футболният стадион. Когато стигнах до нея, едва дишах.
— Защо се забави толкова, миличък? — попита тя с ръце на хълбоците. И отново затича нагоре по каньона, насочвайки се към тесните прашни пътеки, които се виеха стръмно нагоре. Аз упорито я следвах, всичко ме болеше така, както отдавна не ме беше боляло, но бях твърдо решен да я изпреваря.
Когато наближихме пътеките, тя намали ход и започна да тича с по-човешко темпо. После, като стигна началото на долната пътека, тя за мой ужас не се обърна да се връщаме, а се засили нагоре по хълма, оставяйки ме далеч назад.