Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Сега ти опитай. Забележи как го хванах — така, че дори да попаднех на острието, нямаше да се порежа — той ми хвърли един нож. Вече поуспокоен, аз се отдръпнах от пътя му и направих хилав опит да го хвана.
— Ако изпуснеш следващия, ще започна да ти ги хвърлям през рамо — закани се той.
Този път приковах поглед в дръжката и, когато приближи, пресегнах се и я хванах.
— Ей, успях!
— Не е ли прекрасно нещо спортът? — попита той.
Известно време бяхме напълно погълнати от хвърляне и хващане. После той даде почивка.
— Сега да ти разкажа за сатори, едно понятие от Дзен. Сатори е състоянието на съществуване на един воин, то възниква в момента, когато умът се освободи от мисли и стане чисто осъзнаване. Тялото е активно, чувствително, релаксирано, а емоциите са отворени и свободни: сатори е това, което изпита ти, докато ножът летеше към теб.
— Знаеш ли, Сок, много пъти съм изпитвал това усещане, особено по време на състезания. Често пъти се концентрирам така пълно, че дори не чувам аплодисментите.
— Да, това е изживяване на сатори. А сега, ако вникнеш в онова, което ще ти кажа, ще разбереш правилното използване на спорта — или на рисуването, или на музиката — която и да било друга действена или творческа врата към сатори. Ти мислиш, че обичаш гимнастиката, но това е само опаковката на подаръка вътре: сатори. Правилното използване на гимнастиката е да фокусираш цялото си внимание и чувство върху действията си, тогава ще постигнеш сатори. Гимнастиката те вкарва в мига на истината, когато животът ти виси на косъм, като на дуелиращ се самурай. Тя изисква пълното ти внимание: или сатори, или умираш!
— Като по средата на двойно салто.
— Да, затова гимнастиката е воинско изкуство, начин да тренираш не само тялото, но и ума, и емоциите си, врата към сатори. Последната стъпка за воина е да разпростре просветлението си и във всекидневния живот. Тогава сатори ще стане твоя реалност, твоят ключ към вратата, едва тогава ние ще бъдем равни.
Аз въздъхнах.
— Изглежда толкова далечна възможност, Сократ.
— Докато тичаше нагоре по хълма след Джой — засмя се той, — ти не гледаше с копнеж към върха на планината, гледаше право пред себе си и правеше стъпка след стъпка. Така действа това.
— Правилата на дома, нали? — той се усмихна в отговор.
Прозях се и се протегнах. Сократ ме посъветва:
— По-добре поспи малко. Утре сутринта започваш специална тренировка, чакам те в 7 часа на пътеката до гимназия „Бъркли“.
Когато будилникът ми иззвъня в 6:15, трябваше насила да се измъкна от леглото, да потопя глава в студена вода и да вдишам няколко пъти през отворения прозорец, а накрая изревах във възглавницата, за да се разсъня.
Като излязох на улицата, вече бях съвсем бодър. С бавно спортно ходене прекосих „Шатък“ и свих по „Олстън Уей“, покрай Младежката християнска асоциация на „Бъркли“ и пощата, след това пресякох „Милвия“ и стигнах до гимназията, където ме чакаше Сок.
Скоро открих, че той ми беше подготвил редовната програма. Тя започваше с половин час клек в непоносимата поза, която ми бе показал в бензиностанцията. После поработихме с някои основни принципи на бойните изкуства.
— Истинските бойни изкуства учат на хармония или несъпротивление — начина, по който дърветата се превиват във вятъра, например. Тази нагласа е много по-важна от физическата техника.
Прилагайки принципите на айкидо, Сократ беше в състояние да ме хвърли без никакви видими усилия, колкото и да се мъчех да го отблъсна, сграбча, ударя или преборя.
— Никога не се бори с някого или нещо. Когато те бутат, дърпай; когато те дърпат, бутай. Открий естествената посока на движението и я последвай. Тогава се обединяваш със силата на природата — неговите действия бяха доказателство за думите му.
Скоро стана време да си тръгвам.
— Ще се видим утре, по същото време, на същото място. Довечера си остани вкъщи и практикувай упражненията. Помни, трябва да дишаш толкова бавно, че ако пред носа ти имаше перце, то да не помръдне. — Той си тръгна плавно, сякаш с ролкови кънки, а аз се затичах към дома така релаксирано, като че ли вятърът ме отвяваше към къщи.
Същия ден в гимнастическия салон правех всичко възможно да приложа това, което бях научил, „да оставя движенията сами да си стават“, вместо да се опитвам аз да ги правя. Огромните превъртания на висилката сякаш сами се навиваха, аз се залюлявах, отскачах и след салто заковавах в стойка на ръце на успоредката — едно сред друго, при премятането, ножиците и на коня с гривни имах чувство, че ме подкрепят въжета, спуснати от тавана — нямах тегло. И, освен всичко друго, смотаните ми крака се връщаха във форма!