Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Твой ред е — каза той, пресегна се и стисна мускулите на прасеца ми.
— Оу! — изскимтях. — Винаги съм смятал, че твърдите мускули са нещо нормално — казах аз, като разтривах прасеца си.
— Да, нормално нещо са, Дан, но ти имаш да стигаш далеч отвъд нормалното, отвъд обикновеното, отвъд общоприетото и разумното, чак до света на воина. Ти винаги си се опитвал да бъдеш нещо по-висше в един обикновен свят. Сега трябва да станеш обикновен в един по-висш свят.
Сократ потупа още веднъж котарака и го пусна да излезе. Той се помота малко на вратата, после се отдалечи. Тогава Сократ започна да ме запознава с по-фините елементи на физическата тренировка.
— Вече си могъл да установиш как умът налага напрежение на тялото. Натрупвал си тревоги, притеснения и други умствени боклуци години наред. Сега е време да се освободиш от старите напрежения, заключени в мускулите ти.
Подаде ми чифт шорти и ми каза да ги обуя. Когато се върнах, той също беше по гащета и бе разпрострял един бял чаршаф върху килима.
— И какво ще правиш, ако дойдат клиенти?
Той ми посочи работния комбинезон, закачен до вратата.
— А сега прави точно каквото правя аз.
И започна да втрива ароматно масло по левия си крак. Повтарях всяко негово движение, докато той стискаше, притискаше и впиваше пръсти дълбоко в мускулите на краката, отгоре, отдолу, отстрани, между пръстите, разтягаше ги, мачкаше ги и ги подръпваше.
— Масажирай не просто плътта и мускулите, а чак костите — колкото можеш по-дълбоко — каза той.
Половин час по-късно свършихме с левия крак. Повторихме същото с десния. Този процес продължи часове, обхващайки всяка част на тялото. Научих за мускулите си неща, които никога не съм знаел. Усещах къде се свързват, усещах формата на костите. Удивително беше, че аз, един атлет, до такава степен не съм познавал тялото си.
Сократ светкавично нахлузваше комбинезона си в малкото случаи, когато звъннеше камбанката, но общо взето почти не ни безпокояха. Когато пет часа по-късно навлякох дрехите си, имах чувство, че същевременно си навличам ново тяло. Връщайки се, след като бе обслужил един клиент, Сок каза:
— Ти вече изчисти множество стари страхове от миналото си.
Отделяй време да повтаряш тази процедура поне веднъж седмично през следващите шест месеца. Обръщай специално внимание на краката, обработвай мястото на раната си всеки ден в продължение на две седмици.
„Поредното домашно“, помислих си аз. Небето започваше да просветлява. Запрозявах се. Време беше да се прибирам вкъщи. Когато се запътих към вратата, Сократ ми каза да го чакам при ония пътеки точно в един часа на обяд.
Подраних на срещата. Лениво се разгрях, усещах тялото си отпуснато и леко след „масажа на костите“, но само с няколко часа сън още се чувствах изморен. Започна леко да ръми, а и по начало не ми се тичаше никъде, с никого. Тогава дочух шумолене в близките храсти. Спотаих се и се взрях, очаквайки от гъсталака да се появи сърна. Но измежду листата изникна Джой с вид на принцеса-елф, облечена с тъмно зелени шорти и жълта тениска с отпечатан надпис: „Щастието е пълен резервоар“. Явно, подарък от Сократ.
— Джой, преди да започнем да тичаме, нека да поседнем и да поговорим; имам да ти кажа толкова много неща.
Тя се усмихна и светкавично се отдалечи.
Докато я следвах нагоре по първия завой, непрекъснато подхлъзвайки се по мократа глинеста почва, усещах краката си отмалели след вчерашната тренировка. Скоро се запъхтях и започнах да накуцвам с десния крак, но не се оплаках. Благодарен бях, че тя поддържа малко по-бавно темпо от вчерашното.
Стигнахме до края на долната пътека, без да говорим. Дишах много трудно и не ми беше останала капчица енергия. Понечих да завия, за да се връщаме обратно, но тя извика:
— Хайде хоп! — и пое по пряката пътека.
„Не-е-е!“, изпищя умът ми. „За нищо на света“, изхленчиха изтощените ми мускули. После погледнах Джой, която леко тичаше нагоре по възвишението, сякаш беше равна писта.
С протестен вой поех нагоре. Изглеждах като пияна горила, изгърбен, пъхтящ и сумтящ, аз слепешком катерех нагоре, по две стъпки напред и една, плъзгайки се назад.
На билото вече беше равно. Джой стоеше там и вдъхваше уханието на мокри борови иглички с доволния и миролюбив вид на Бамби. Дробовете ми направо молеха за въздух.
— Имам една идея — запъхтяно изговорих аз. — Хайде през остатъка от пътя да вървим… не, по-добре да пълзим… така ще имаме повече време да поговорим. Как ти звучи това, не е ли много по-добре?
— Да тръгваме — весело каза тя.
Разочарованието ми се превърна в ярост. Ще я надбягам аз нея, ако ще да тичаме до края на земята! Стъпих в една локва, подхлъзнах се в калта, ударих се в клона на едно ниско дърво и едва не се пребих по склона на хълма.