Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Да не говорим за такива неща — изрече той мрачно.
— Искам да зная. Наистина ли щях да умра?
— Много вероятно — каза той. — Най-малкото щеше да полудееш.
Чайникът започна да свири.
5. Планинската пътека
Сократ наля от горещия, димящ чай в двете ни еднакви чаши и произнесе първите окуражителни думи, които бях чувал от месеци насам.
— Оцеляването ти в дуела е истинско доказателство, че си готов да напредваш по-нататък към Едната Цел.
— Каква е тя?
— Когато откриеш това, вече ще си я стигнал. А междувременно тренировката ти вече може да се прехвърли на друга арена.
Промяна! Знак за напредък. Взех да се въодушевявам. Най-сетне щяхме отново да се движим, помислих си аз.
— Сократ, за каква друга арена говориш? — попитах го аз.
— Ами първо на първо — повече няма да ти бъда машина за отговори. Ще трябва сам да намираш отговорите вътре в себе си.
— И започваш още от сега. Излизаш навън, зад бензиностанцията, до контейнера за боклук. Там, до стената, на самия ъгъл, ще намериш голям плосък камък. Сядаш на този камък и не ставаш, докато не изнамериш нещо, което си струва да ми кажеш.
Изчаках го малко. И попитах:
— И това ли е всичко?
— Това е. Седни и отвори ума си към своята собствена вътрешна мъдрост.
Излязох навън, намерих камъка и седнах в тъмното. Отначало в ума ми се понесоха безразборни мисли. После се замислих над всички важни схващания, които бях научил през годините в училище. Измина един час, после — два, три. След още някой и друг час щеше да изгрее слънцето. Започна да ми става студено. Забавих дишането си и живо си представих как коремът ми се затопля. Не след дълго отново се почувствах добре.
Зазоряваше се. Единственото, което измъдрих да му кажа, бе нещо, хрумнало ми по време на една лекция по психология. Станах, краката ми бяха изтръпнали, наболяваха ме и се повлякох към офиса. Сократ, разположен удобно на бюрото си и с релаксиран вид, каза:
— А, толкова скоро? Е, и какво е то?
Почти ми беше неудобно да му го кажа, но се надявах да остане доволен.
— Ами виж, Сок. Под всичките привидни различия, всички ние изпитваме едни и същи човешки потребности и страхове; всички ние сме на един и същи път, заедно, като се водим един друг. И това разбиране може да ни направи състрадателни.
— Не е лошо, връщай се на камъка.
— Но вече се съмва… и ти си тръгваш.
— Това не е проблем — ухили се той. — Сигурен съм, че до довечера ще си измислил нещо.
— Довечера, аз…
Той ми посочи вратата.
Седях на камъка, като вече цялото тяло ме наболяваше и си мислех за детството си. Разглеждах миналото си, търсейки някакво прозрение. Опитах се да сбия всичко, което се бе случило през месеците със Сократ, в един остроумен афоризъм.
Помислих си за лекциите, от които ще отсъствам, за тренировките, които пропусках… и как щях да се оправдавам пред треньора, дали пък да не му кажа, че съм седял на един камък пред една бензиностанция. Това щеше да е достатъчно откачено обяснение, за да го накара поне да се засмее.
Слънцето се издигаше мъчително бавно на небето. Седях прегладнял и раздразнителен, а след това потиснат, чак докато започна да мръква. Нямах нищичко за Сократ. И тогава, точено по времето, когато наближаваше неговата смяна, изведнъж се сетих — той искаше нещо дълбоко, нещо по-космично! Съсредоточих се с възобновени усилия. Видях го да влиза в офиса и ми махва с ръка. Удвоих усилията си. И после, около полунощ, ме осени. Не можех дори да ходя, затова се поразкърших няколко минути, преди да се дотътря до офиса.
— Аз виждах хората под социалните им маски, виждах техните страхове и объркан ум и това ме правеше циничен, понеже още не бях в състояние да проникна отвъд всичко това и да видя светлината в тях. — Струваше ми се, че това е много мащабно прозрение.
— Отлично — обяви Сократ.
Тъкмо щях да си отдъхна, когато той добави:
— Но не е точно това, което имах предвид. Не можеш ли да извадиш нещо по-вълнуващо?
Изръмжах от яд неясно на кого и се затътрих обратно към моя философски камък.
„Нещо по-вълнуващо“, бе казал той. Дали не ми подсказваше неща? Мислите ми от само себе си се върнаха към неотдавнашна тренировка в гимнастическия салон. Моите съотборници кудкудякаха около мен като квачки. В момента се залюлявах на горния лост, но пропуснах едно превъртане и трябваше да скоча от върхово положение. Знаех, че ще се приземя на крака доста тежко, но преди да съм стигнал до пода, Сид и Хърб ме хванаха във въздуха и внимателно ме положиха на земята.
— Внимавай, Дан — упрекна ме Сид. — Да не искаш да си счупиш крака, преди да е оздравял.