Пътят на мирния воин

Той се поколеба.

— Е, добре, но в една дисциплина — да видим как ще върви.

Всички се разгрявахме заедно по различните дисциплини в малкия гимнастически салон, залюлявахме се, мятахме се, скачахме, правехме ръчни стойки. Започнах да изпълнявам движения, които не бях правил повече от година. Но пазех истинските изненади за по-късно.

Започнахме първата дисциплина — земна гимнастика. Всички ме загледаха в очакване, докато застанах, готов да започна съчетанието, и сякаш се чудех дали кракът ми ще издържи натоварването.

Всичко беше точно — двойното премятане назад, гладкото вдигане в ръчна стойка, лекият ритъм, с който навлязох в танцови елементи и завъртания, които сам бях измислил, още едно високо премятане и една последна въздушна серия. Приземих се леко, в пълен контрол. До съзнанието ми стигнаха аплодисментите и одобрителните изсвирквания. Сид и Джош се спогледаха удивено: „Откъде се взе това ново момче?“ и „Ей, ще трябва да го запишем в отбора“.

Следваща дисциплина, първи на халки мина Джош, после Сид, Чък и Гари. Най-сетне дойде и моят ред. Натрих си ръцете с талк, проверих дали бинта на китките ми е добре стегнат и с подскок се хванах за халките. Джош ми помогна да спра залюляването и отстъпи назад. Мускулите ми потръпнаха в очакване. Вдишвайки, аз се изтеглих нагоре в обратен висеж, после бавно се спуснах и изпънах тяло в „железен кръст“.

Чух приглушени възклицания, докато плавно се залюлях надолу, после обратно нагоре с предно превъртане. Бавно се изтеглих в ръчна стойка с изопнати ръце и тяло.

— Проклет да съм! — възкликна Хал, използвайки най-силната ругатня, която някога бях чувал от него. Излизайки от ръчната стойка, аз се залюлях бързо и леко, после заковах без да трепна. Накрая, след високо двойно салто, се приземих само с едно почти незабележимо отстъпване встрани. Хич не беше зле.

И така продължих. След като приключих последното си съчетание, отново поздравяван със свиркания и изненадани възгласи, аз забелязах Сократ да седи тихо в ъгъла и да се усмихва. Явно беше видял всичко. Махнах му да дойде.

— Момчета, искам да ви представя моя дядо — казах аз. — Това са Сид, Том, Хърб, Гари, Джоуъл, Джош. Момчета, това е…

— Приятно ни е, Мерлин — отвърнаха те в хор. За частица от секундата Сократ сякаш се озадачи, но после каза:

— Здравейте, и на мен ми е приятно. Исках да видя с каква тайфа се движи Дан — те се ухилиха, явно им беше допаднал.

— Надявам се, не намирате за много странно това, че ми викат Мерлин — подхвърли той небрежно. — Истинското ми име е Мерил, но този прякор ми се лепна. Дан казвал ли ви е някога как му викаха вкъщи? — подсмихна се той.

— Не — казаха те, изгаряйки от любопитство. — Как?

— Май по-добре да не ви казвам. Не искам да го злепоставям. Той винаги може сам да ви каже, ако реши — Сократ, тая лисица, ме погледна и със сериозен тон ми каза: — Не бива да се срамуваш от това, Дан.

Докато се разотивахме, те ми подвикваха:

— Чао, Сюзет!

— Чао, Жозефин!

— До скоро, Жералдин.

— Дяволите да те вземат, Мерлин, виж какво ми докара! — казах му аз и намусено тръгнах към душовете.