Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— Знам — каза Габорн. — Ти ще дойдеш ли с мен?
— Знаеш, че не съм много силен в боя — каза Бинесман, — но мога да те придружа за ден-два и да ти предложа каквото мога. Засега обаче трябва да се подготвя за среща със Сияйния на мрака и трябва да го срещна сам.
— Ти? — удиви се Габорн. — Сам, и то без вайлд? Мога да пратя петдесет хиляди рицари да се бият редом с теб.
— И каква полза? Само ще се убият — каза Бинесман.
— Какви оръжия можеш да извадиш срещу него? — попита Габорн.
— Хмм… все още не знам — отвърна Бинесман. — Ще трябва да измисля нещо. А ти си свикай съвета. Хората ти знаят да се бият по-добре от мен. Предупреди ги, че утре трябва да напуснат замък Силвареста. Явно усещаш приближаващата се опасност. А сега трябва да си отдъхна.
И без повече приказки се оттегли уморено в един ъгъл и легна върху купчина глина. Глината явно беше тук отскоро, помисли Йоме. Подовете в мазето бяха покрити с няколко плочести камъка, нахвърляни върху коравата пръст. Чародеят сигурно сам бе донесъл глината — земните пазители често лекуваха болните с лечебни почви. Йоме се зачуди дали и тази, в която легна да спи сега, не притежава някакви специални свойства. Той придърпа няколко шепи глина около себе си, посипа се с тях и кротко заспа.
Йоме се огледа. Помещението вече миришеше съвсем малко на плесен и повече на чистите аромати от билките на чародея. Тук тя усещаше земната сила, онова гъделичкащо и възбуждащо чувство, което изпитваше всеки път, когато се озовеше близо до Габорн или до чародея. Само че тук то беше по-силно. И неволно й хрумна онзи благослов, който толкова често беше чувала от устата на Габорн. „Нека Земята те крие. Нека Земята те цери. Нека Земята те направи свой.“
Това място беше обкръжено от Земя.
— Да вървим — каза Габорн.
В кралския съвет
Сър Боренсон събуди Мирима и й съобщи новината. Габорн я беше поканил да присъства на съвета.
— Кани мен? — попита изумена Мирима. Беше се прибрала от вечеря и бе заспала с дрехите. Надигна се сковано.
— Да, теб — каза Боренсон.
— Ако иска да знае кои есенни цветя ще стоят най-добре в голямата зала — каза Мирима, — мога да го съветвам до заранта, но от война не разбирам нищичко.
— Габорн те харесва — отвърна Боренсон. И той беше малко объркан. Тя наистина не разбираше от война и Боренсон подозираше, че Габорн я е поканил само от вежливост към него, за да е повече време с новата си жена преди да тръгне за Инкара. Но не смееше да уязви чувствата на жена си, като й го каже. — Не ти ли каза, когато се срещнахте първия път, че те иска в дворцовата си свита? Той цени мнението ти.
— Но аз се чувствам като натрапничка.
— Аз пък съм сигурен, че кралят изпитва същото за себе си — подхвърли Боренсон. — Преди седмица най-голямата му грижа беше дали да носи, или да не носи перо на шапката си, когато отиде при Йоме да поиска ръката й. Сега баща му е мъртъв, а той трябва да планира война. Сигурен съм, че допреди седмица Йоме се е притеснявала какъв конец да използва във везмото си, но тя също ще присъства на съвета.
— Той май е поканил всички в кралството на този съвет! — възкликна Мирима.
— Е, не чак всички. Ще присъстват канцлерът Родерман и Джюрийм, както и Ерин Конал, крал Оруин, Върховният маршал Скалбейрн и лорд Ингрис Лайсъл.
Мирима се намръщи замислено, стана, огледа се в едно от огледалата и започна да сресва дългата си тъмна коса.
Самият Боренсон също не беше сигурен дали мястото му е в съвета. Сега, след като се бе отрекъл от клетвата си за вярност, той беше само един лишен от знаци щит.
Преди няколко дни той бе обещал да си даде две седмици, за да се подготви за пътуването си до Инкара. Трябваше му време, за да се сбогува с родната си земя и със съпругата си. Беше смятал, че времето ще му стигне. Но освен това тогава вярваше, че Радж Атън ще си отиде в Индопал за зимата. Вместо това Вълчия господар бе ударил на юг, към сърцето на Мистария, без да даде и един ден отдих на Габорн. Сега Габорн стоеше натикан тук в Хиърдън и почти откъснат от кралството си и от съветниците си.
Така че Боренсон все още не можеше да се насили да поеме далечния си път към Инкара. Не и докато приятелят му все още се нуждаеше от неговия съвет. Макар да беше свободен рицар и да беше в правото си да тръгне още тази вечер, Боренсон предпочете да остане.
Но знаеше, че ако Габорн реши да тръгне на юг към Мистария, ще тръгне с него. А обърнеше ли гръб на Хиърдън и на жена си, нямаше да се върне, докато не свърши експедицията му.