Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Красива нощ, съвсем леко прохладна. В такава нощ, у дома, той щеше да вземе две момичета в стаята си, за да го стоплят. Много дълго беше преживял без жена.
Той разтърси дългата си черна коса и задуши във въздуха.
Подуши нещо странно, нещо: каквото не беше помирисвал никога. Като току-що разорана земя или като мъх… но по-сладко.
„Защото съм в северна гора — напомни си той, — далече от дома. Разбира се, тук има дървета, каквито никога не съм помирисвал.“
И все пак нещо го обезпокои. Надушваше въздуха, вкусваше миризмата, но не можеше да установи източника на самата миризма. Сякаш някакво странно животно беше минало оттук.
Метна се на коня си и препусна в нощта.
Лъскави камъчета
Йоме и Габорн стояха на върха на кралската цитадела и гледаха към полята под замък Силвареста. Беше последната вечер на Хостенфест и пирът беше свършил, въпреки че Габорн не беше хапнал и залък през целия ден. Сега, по традиция, бе време за песен.
Защото от хиляда или повече години, краят на Хостенфест се отпразнуваше с песен, когато се съберяха край огнището и хвърляха в огъня шепи дъхави сухи листа и листенца от цветя — роза и жасмин, лавандула и мента.
Тогава всички запяваха заедно, с надежда за новия крал.
Двеста хиляди шатри и павилиони покриваха полята пред замъка и всички светеха от запалените фенери, така че сияещата отвътре светлина ги правеше да блестят в злато и сребро, яркосиньо и бляскаво зелено. Нещо повече, хората на Хиърдън стояха пред шатрите си, вдигнали високо малки светилници. Аромат на цветя изпълваше въздуха, а светлината на светилниците озаряваше лицата им.
Всякакви хора стояха на това поле: лордове и дами в пищните си одежди, хиляди и хиляди дрипави селяци, схолари и глупци, менестрели и труженици, курви и лечители, търговци и ловци. Болните, здравите, куците, берящите душа. Удивените, радостните, скептичните, искрено вярващите, ужасените.
Хората бяха замаяни, със замъглени погледи. Беше последният ден на Хостенфест, празненството в чест на Земния крал. Хората празнуваха, макар че в празника им се долавяше и нотка на страх.
И те запяха в един глас древния химн:
Когато хората запяха, Йоме се загледа надолу в почуда, защото освен пъстро-млечната светлина, струяща от павилионите и светилниците около замъка, в рова засия странна сапфирена светлина.
Огромните есетри плуваха и рисуваха руни на закрила около замъка, сякаш и те предлагаха подкрепата си за Земния крал.
Когато песента свърши, по стените на замък Силвареста и из цялото огромно множество гръмко засвириха тръби. Стотици хиляди гласове се сляха в един вик: „Слава, слава на новия Земен крал! Слава на Земния крал!“
Гласовете отекнаха над хълмовете и многократно се повториха от стените на замъка. Мъже, жени и деца вдигнаха стиснати юмруци и викаха, изпълнени с възторг и удивление. Животните заскачаха лудешки, подплашени от виковете, и затичаха през биваците. Тълпа от поне петстотин хиляди души се затича напред, за да коленичи пред Габорн. Викаха мъже и плачеха жени, роговете свиреха пронизително. По стените на замъка момчета буйно развяваха знамената на Силвареста.
Йоме никога не си беше представяла, че може да има такъв шум и такова бурно вълнение. По гърба й полазиха мразовити тръпки.
„Това е само началото — помисли тя. — Хората помнят легендите. Всеки мъж, жена, дете, който иска да живее, знае, че трябва да служи на Земния крал, да си спечели неговата закрила. Милиони и милиони хора се стичат насам. Целият свят ще се събере тук.“
И така, Габорн Вал Ордън стоеше на стените на замък Силвареста, изпълнен с триумф.
Йоме го погледна, за да види реакцията му. Габорн стоеше вцепенен и се взираше на юг, вслушан сякаш в някоя далечна тръба.
Йоме погледна към края на гората, но не можа да види нищо зад тъмните дървета. Но Габорн потръпваше, загледан втренчено отвъд южните хълмове, с отчужден поглед.
— Какво има? — попита тя.
Той въздъхна тежко.
— Йоме, чувствам предупреждение за гибелна опасност! Земята ме предупреждава. Полетата тук са черни. Моята смърт иде! Идва смъртта на всички ни!
— Какво искаш да кажеш? — попита Йоме.
— Трябва да се приготвим за бягство — каза той.