Вълчето братство

Секунди по-късно един от приятелите му приближи някаква къща, изпрати въже от пламък, което се загърчи към нея, и покривът и дървените й греди лумнаха. Зноят едва не помете Йоме.

Хората в къщата запищяха. От вратата изхвърча грубоват селяк с пламнали коса и дрехи. След него навън изтичаха жена и сина й; момчето носеше щит. Пламъците се отразяваха в очите им. Нажеженият от огъня дим озаряваше сцената.

Миризмата на пушек удари в ноздрите на Йоме.

Цялото селище изведнъж избухна в адски пожар и пламъците се завихриха високо, на сто, на двеста разкрача. Огнетъкачите запяха още по-силно — газеха през този адски пожар и самите те се превръщаха в блестящи червеи от светлина, гърчещи се около умиращите жители.

— Принасят тези хора в жертва на Силите, на които служат — каза с ужас Бинесман и извърна очи от Зрителния камък. — Черно призоваване е това. От недрата на пъкъла.

— Ето това е източникът на ужаса ми — каза Габорн.

Пламъците, обхванали селото, бавно започнаха да стават зелени и няколкото избухнали пожара се сляха в някаква странна земя на чудесата, изпълнена със сенки от друг свят. Каменните стени на къщите и каменните зидове започнаха да се разпадат на разтопени локви лава.

Скоро селището беше изравнено със земята; костите на всички трупове, човешки, както и животински, изгоряха в пламъците.

Йоме смяташе, че ще минат часове в обичайното дразнене и примамване, прилагани при призоваването на същества от долния свят, но не стана така. Навярно жертвоприношението беше усилило заклинанието на огнетъкачите. Те запяха и затанцуваха като живи пламъци.

Над земята се появи сияещ зелен портал и огнетъкачите застанаха пред него — бяха езиците на пламъците.

Нищо не се появи, докато един огнетъкач не премина през портала и не потъна в долния свят.

Почти моментално пламъците из селището се смалиха, духнати като пламък на свещ, и настъпи пълна тъмнина. Само тук-там в чернилката проблясваше по някой въглен.

Йоме затаи дъх, повярвала, че огнетъкачът е загинал, че е изчезнал долу и никога няма да се върне.

И тогава, сред пепелищата, видя как се оформиха две фигури — гърчеха се като вкопчени един в друг борци. Но не, по-скоро се гърчеха като хора, мъчещи се да изпълзят последните няколко крачки от дълго и трудно пътуване.

Единият беше огнетъкачът, наполовина покрит с пепел.

Фигурата до него беше по-голяма, като на черен мъж с космата грива и дълга къдрава коса. Но той блестеше с чиста синя светлина, сякаш беше направен от кристал. По кожата му тичаха и танцуваха пламъци.

Огромният мъж се изправи и разтвори широките си криле. По челото му сякаш пробяга мълния и изригна ярко от очите му.

Закалените в какви ли не изпитания бойци на Радж Атън извикаха удивено, а бойните кучета отстъпиха назад и заръмжаха от ужас.

— Сили небесни! — възкликна Габорн. — Той е призовал Сияен!

„Но какъв Сияен?“ — зачуди се Йоме. Защото от древни времена се знаеше, че в битката за Ждрелото на Вейдърлий крал Ерден Геборен се сражавал с един Сияен от дясната му страна и друг — от лявата. Разправяха, че те били несъкрушими противници. Тя ги смяташе за благодетели на човечеството.