Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Кой слиза? — попита.
— Аз, Бхарата — отвърна сержантът.
— Най-после! — възкликна ТремалНаик. — Ще ми обясниш ли по каква причина се намирам тук като пленник?
— Защото вече знаем, че си тхуг.
— Аз, тхуг?
— Да, Сарангуи.
— Лъжеш!
— Не, ти сам призна.
— Кога?
— Преди малко.
— Ти си луд, Бхарата.
— Не, Сарангуи, дадохме ти да пиеш юма и ти всичко призна. ТремалНаик го изгледа уплашено. Спомняше си за лимонадата, която капитанът му бе дал.
— Ах, негодници! — възкликна отчаяно.
— Искаш ли да се спасиш? — попита го сержантът след кратко мълчание.
— Говори — каза ТремалНаик с пресипнал глас.
— Признай всичко и може би капитанът ще пощади живота ти.
— Не мога; ще убият жената, която обичам.
— Кои?
— Тхугите.
— Какви ги приказваш? Говори.
— Невъзможно е! — възкликна ТремалНаик с див глас. — Проклети да сте всички.
— Чуй ме, Сарангуи. Вече знаем, че седалището на тхугите се намира в Раймангал, но не знаем колко са и къде се крият. Ако ни кажеш тези неща, кой-знае, може би няма да умреш.
— А какво ще направите с тхугите? — попита ТремалНаик с тревога в гласа.
— Ще разстреляме всички.
— Дори сред тях да има жени?
— Тях преди другите.
— Защо?… Какво са виновни те?
— Те са по-страшни от мъжете, защото представят богинята Кали.
— Лъжеш се, Бхарата.
— Толкова по-зле.
ТремалНаик хвана челото си и заби нокти в косата си. Погледът му бе изплашен, лицето бледо, а гърдите му буйно се надигаха.
— Ако пощадите живота на една от онези жени, може би ще говоря.
— Невъзможно е, понеже за да ги хванем живи, ще ни струва потоци кръв. Ще изтребим всички, като зверове, в техните подземия.
— Но сред тях аз имам годеница! — възкликна ТремалНаик отчаяно. — Вие и нея ще убиете!… Не, не, няма да говоря. Убийте ме, измъчвайте ме, предайте ме ако искате на английските власти, правете с мен каквото искате, но няма да говоря. Тхугите са безбройни и могъщи, ще се защищават, и може би ще спасят онази, която тъй много обичам.
— Още един въпрос. Коя е тази жена?
— Не мога да кажа.
— Сарангуи, ще ми кажеш ли коя е тази жена? — попита го повторно Бхарата.
— Никога.
— Бяла ли е или тъмнокожа?
— Няма да ти кажа.
— Добре — рече сержантът. — След три-четири дни ще те закараме в Калкута.
По лицето на пленника се изписа силна тревога. „Още тази нощ трябва да избягам, или всичко е загубено“ — каза си.
Денят премина, без да се случи нещо друго. По обяд и на залез слънце на пленника донесоха ориз и плодове. Но щом слънцето се скри зад гората, тъмнината в избата стана плътна. ТремалНаик облекчено въздъхна. Остана неподвижен още три дълги часа от страх да не влезе някой, после се зае да подготви бягството си.
Индийците са известни с майсторството си при завързване на пленниците си и е нужен дълъг опит, за да може човек да развърже сложните им възли. За щастие ТремалНаик притежаваше огромна сила и добри зъби. С рязко движение отхлаби въжето, което не му позволяваше да навежда главата си, след което търпеливо, без да обръща внимание на болката, приближи едната си китка до устата и започна да работи със зъби, като хапеше, режеше и дърпаше. Успя да се освободи от въжето, а да развърже останалите възли за него бе работа за един миг.
Изправи се и изпъна изтръпналите си крайници, после се приближи до прозорчето и погледна навън. Луната още не беше се показала, но небето бе обсипано със звезди. Отвън го лъхна свеж въздух, пропит с аромата на хиляди цветя. Всичко бе тихо, човешка душа не се виждаше догдето стигаше погледът му. Хвана една от железните пръчки и силно я разклати; тя се огъна едва, нищо повече. „За мен бягството оттук е невъзможно“ — каза си. Огледа се, за да открие какъвто и да е предмет, с който да си послужи, но не откри нищо. „Загубен съм — помисли си, уплашен. — Но не, не искам да умра, сега когато щастието е тъй близо.“ Отиде към вратата, но рязко спря. До него стигна глухо мяукане, което идеше отвън. Извърна глава към прозорчето и видя, че на него е спряло някакво тъмно петно с две зеленикави, светещи точки. Радостна мисъл озари лицето му.
— Дарма!… Дарма!… — прошепна той с треперящ от вълнение глас.
Тигърът издаде ниско ръмжене и заудря с гръб по желязната решетка. Пленникът спусна ръце и го хвана за краката.