Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Е, смели ми ловецо — рече той с добродушна усмивка. — Значи не открихте измамника.
— Не, капитане, макар навсякъде да го търсихме.
— Дори следите му ли не открихте?
— Да, открихме ги и известно време ги следвахме, после се загубиха. Сякаш този проклет Негапатнан е минал гората от дърво на дърво.
— И никой ли не остана в гората?
— Четирима сипаи.
— Ти докъде стигна?
— До отсрещния край на гората.
— Сигурно си уморен. Изпий тази лимонада, да се освежиш. С тези думи му поднесе чашата, която ТремалНаик изпи на един дъх.
— Кажи ми, Сарангуи — подхвана капитанът, — смяташ ли, че има тхуги в гората?
— Не смятам — отвърна ТремалНаик.
— Не познаваш ли никой от тези хора?
— Аз, да познавам? — възкликна ТремалНаик.
— Защо не? Живял си толкова време в горите.
— Не е вярно.
— А мен ми казаха, че в гората си говорил с един съмнителен индиец.
ТремалНаик го погледна без да отговори. Очите му полека-лека почнаха да искрят като запалени въглени, чертите на лицето му се промениха — той стана друг човек.
— Какво ще отговориш на това? — попита капитанът с леко подигравателен тон.
— Тхуг ли? — заекна ловецът от Черната джунгла, като размахваше ръце и се смееше от цяло гърло, сякаш се бе смахнал. — Говорите за някакъв тхуг?
— Лимонадата оказва своето въздействие — прошепна Бхарата в ухото на капитана.
— Хайде, говори! — подкани го Макферсън.
— Да, спомням си, говорих с един тхуг в края на гората. Хахаха! Ония мислеха, че търся Негапатнан. Какви глупаци! Аз да преследвам Негапатнан! Аз, който толкова се трудих да го освободя… Хахаха… — смееше се ТремалНаик, обзет от неудържима възбуда, без да знае какво говори.
— Давайте, капитане — подшушна Бхарата. — Ще узнаем всичко.
— Нещастникът е загубен — рече капитанът.
— Спокойно, капитане, не виждате ли, че почна да говори, по-добре да го подпитваме.
— Прав си. Хайде, Сарангуи…
— Сарангуи ли? — прекъсна го опияненият нещастник и продължаваше да се смее. — Не съм Сарангуи… колко си глупав, приятелю мой, да вярваш, че съм Сарангуи. Аз съм ТремалНаик, ловецът от Черната джунгла. Не си ли бил в Черната джунгла? Толкова по-зле за теб, по-красива от нея няма. О, колко си глупав!
— Наистина съм глупак — каза капитанът, като с мъка се сдържаше. — Значи ти си ТремалНаик! А защо смени името си?
— За да отдалеча всякакво съмнение от себе си. Не знаеш ли, че целта ми беше да постъпя на работа при теб?
— Защо?
— Така искаха тхугите. Подариха ми живота и ще ми дадат Девата на пагодата. Познаваш ли Девата на пагодата? Не? Толкова по-зле за теб. Много е красива, би могла да подлуди Брама, Шива, дори и Вишну.
— А къде е тази Дева на пагодата?
— Далеч оттук, много далеч.
— Къде?
— Няма да ти кажа, може да ми я откраднеш.
— А кой я държи?
— Тхугите, но ще ми я дадат за жена. Аз съм силен, смел. Ще направя всичко, което те искат, за да я имам. Вече освободих Негапатнан.
— Имаш ли възложена друга задача?
— Задача? А, да… трябва да им занеса нечия глава… хахаха! Караш ме да се смея като луд.
— Защо? — попита го Макферсън, чието учудване при тези разкрития нарастваше все повече и повече.
— Защото главата, която трябва да отрежа… хахаха… е твоята!
— Моята! — възкликна капитанът и скочи.
— Разбира се.
— И на кого трябваше да я занесеш?
— На Суйодхана.
— Кой е този Суйодхана.
— Как, не познаваш Суйодхана? Той е вождът на тхугите.
— А знаеш ли къде се крие?
— Разбира се, че знам.
— Хайде, казвай! — викна капитанът, като скочи отгоре му и го хвана за китките.
— Толкова ли си любопитен.
— Да, много съм любопитен.
— А ако не ти кажа?
Обзет от страшно вълнение, капитанът го сграбчи през кръста и го вдигна.
— Долу тече реката — рече му. — Ако не ми кажеш, ще те хвърля в нея.
— Шегуваш се, нали? Хахаха…
— Вярно, шегувам се, но моля те кажи ми, къде е Суйодхана.
— Какъв си глупак! Ами разбира се, че в Раймангал.
— Я, повтори пак…
— В Раймангал казах
Капитан Макферсън нададе вик, после се отпусна в стола и прошепна:
— Дъще моя, дъще моя… може би ще те спася…
VII. Цветята, които приспиват
Когато ТремалНаик дойде на себе си, намери се затворен в тясно подземие, осветено от малък процеп с двоен ред железни пръчки, и здраво вързан за две халки, вградени в един стълб. Отначало помисли, че сънува лош сън, но бързо се убеди, че наистина е пленник. Страх обзе този човек, който досега бе дал доказателства за безмерна смелост. Опита се да подреди мислите си, но в главата му всичко бе така объркано, че си спомняше вяло за Негапатнан, за бягството, за лимонадата и нищо повече. „Кой’ ли може да ме е предал? — помисли си и потръпна. — Какво ще стане сега с мен? Каква е тази мъгла, която забулва мозъка ми? Дали не са ме опили с някакво неизвестно за мен питие?“ Направи усилие да стане, но веднага падна — бе чул да се отваря вратата.