Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Кой ще го пази? — попита ТремалНаик.
— Ти, до вечерта, после ще те смени един сипаи.
— Добре.
— Ако нашият човек затвори очи, боди силно.
— Слушам! — отвърна ТремалНаик с леден глас.
Сержантът се изкачи по стълбата и когато всякакъв шум изчезна, ТремалНаик седна срещу удушвача, който спокойно го наблюдаваше.
— Чуй ме — каза ТремалНаик, като снижи глас.
— И ти ли имаш да ми казваш нещо? — попита подигравателно Негапатнан.
— Познаваш ли Кугли?
При споменаване на това име удушвачът трепна.
— Кугли? — възкликна. — Не съм го чувал.
— Предпазлив си, това е добре. А Суйодхана познаваш ли?
— Кой си ти? — попита Негапатнан, разтревожен.
— Удушвач като теб, като Кугли и като Суйодхана.
— Лъжеш.
— Ще ти дам доказателство, че говоря истината. Нашето седалище не е в джунглата, не е в Калкута, нито по бреговете на свещената река, а в подземията на Раймангант.
— Та ти наистина си от нашите! — едва не извика оня.
— Не те ли убедих?
— Вярно. Но защо си тук?
— За да те спася.
— Мен?
— Да.
— Как? По какъв начин?
— Остави това на мен и преди полунощ ще си свободен.
— Заедно ли ще избягаме?
— Не, аз ще остана. Трябва да изпълня друго поръчение.
— Още някакво отмъщение?
— Може би — каза ТремалНаик с мрачен тон. — Сега тихо и да почакаме да падне нощта.
Остави пленника и отиде да седне в подножието на стълбата в очакване на тъмнината.
Денят премина бавно. Слънцето и чезна зад хоризонта и мазето потъна в мрак. Това беше подходящият момент за действие. След по-малко от един час стражата сипаи щеше да слезе.
— А сега, на работа — каза ТремалНаик и стана, като извади от пояса си две английски пили.
— Какво трябва да правим? — попита развълнуван Негапатнан.
— Да ми помогнеш да отрежем пръчките на решетката — отвърна ТремалНаик.
— Няма ли да забележат, че си ми помогнал да избягам?
— Няма да разберат нищо.
Развърза въжетата, които стягаха краката и ръцете му и двамата се хвърлиха да пилят железата, като се стараеха да работят колкото се може по-тихо.
Вече бяха свалили три пръчки и оставаше още една, когато ТремалНаик чу тропане по стълбата.
— Чакай! — каза бързо. — Някой иде.
— Може би войникът.
— Сигурно. Знаеш ли да хвърляш ласото?
— От мен по-голям майстор няма.
ТремалНаик развърза ласото, което носеше скрито под наметката си, и му го даде.
— Застани до вратата — каза му и извади камата си. — Първият, който се появи, убий го.
Негапатнан изпълни нареждането и взе ласото в дясната си ръка. ТремалНаик застана пред него, зад рамката на вратата, с вдигната кама. Шумът приближаваше. Изведнъж един фенер освети стълбите и войникът, с раздърпана куртка, се появи.
— Внимавай, Негапатнан — прошепна ТремалНаик.
Лицето на тхуга стана ужасно. Очите му изпускаха злобен блясък, устните откриваха голите му зъби, ноздрите му бяха разширени. Приличаше на звяр, жаден за кръв.
Войникът спря на последната площадка.
— Сарангуи! — повика той.
— Слизай, тук е тъмно — каза ТремалНаик.
— Добре — отвърна другият и прекрачи в мазето. Негапатнан го чакаше. Ласото изсвири във въздуха и тъй силно се стегна около врата на войника, че той падна на земята, без да издаде звук.
— Да го удуша ли? — попита тхугът, като постави крак върху гърдите на падналия.
— Трябва — отвърна студено ТремалНаик.
Негапатнан дръпна силно ласото. Езикът на войника изскочи от устата му, той изцъкли очи, размаха за миг ръце и не помръдна Беше мъртъв.
— Нека кръвта ти отиде в жертва на богинята Кали — рече фанатичният убиец и отпусна ласото.
— Да побързаме, преди да е слязъл друг.
Отново се хвърлиха на прозорчето и последната, пръчка от решетката бързо се пречупи.
— Можеш ли да минеш? — попита ТремалНаик.
— Мога и през по-тясно място.
— Добре. Сега завържи ме здраво и запуши устата ми.
— Аз да те завържа? Но защо?
— За да не се усъмнят, че съм от нашите.
— Разбирам, по-хитър си от мен
ТремалНаик легна на земята, до трупа на войникасипаи, а Негапатнан го завърза и запуши устата му.
— Храбрец си ти — каза тхугът. — Ако един ден имаш нужда от верен приятел, спомни си за мен. Сбогом.
Взе пистолетите на войника и се промъкна през прозорчето, излезе от другата страна и изчезна.
Не бе минала и минута, когато отвън се разнесе изстрел и някой викна:
— На оръжие! Един човек бяга!
VI. Лимонадата, която развързва езика
При този вик ТремалНаик се надигна на колене, обзет от силно безпокойство. След първият изстрел последваха още няколко. От бунгалото долетя глас, който накара ловеца да затрепери: