Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Остави я тук.
Клерфе пъхна ключовете в джоба си и подаде палтото на Лилиан.
— Отслабнала ли съм много? — попита тя. .
— Не, дори мисля, че си наддала един-два килограма.
— Това е единственото, което има значение — промълви тя.
Клерфе се разпореди да натоварят куфара на такси, което бавно ги последва.
— Стаята ми в „Риц“ има ли изглед към Плас Вандом? — попита Лилиан.
— Да. Не мисли, че е към Рю Камбон.
— А ти от коя страна бе живял по време на войната?
— Към Рю Камбон, след като избягах от военнопленническия лагер. Това бе сигурно скривалище. Никой не допускаше, че тъкмо там ще се укрия. А моят брат тогава живееше в немската част на хотела — откъм Плас Вандом. Ние сме елзасци. Бащата на брат ми е немец, а моят — французин.
— А брат ти не можеше ли да ти окаже помощ?
Клерфе се разсмя.
— Той дори не предполагаше, че съм там. Би се зарадвал да узнае, че съм в Сибир. Колкото се може по-далеч от него. Погледни небето! Вече се съмва. Чуваш ли как птиците пеят? В градовете човек може да ги чуе само по това време. Любителите на природата трябва да прекарват нощите в кръчмите, ако искат да се насладят на песента на дроздовете, прибирайки се в малките часове.
Свиха по Плас Вандом.
В ранното утро просторният сив площад изглеждаше съвсем тих. Под облаците проблясваха яркожълти светлини.
— Като гледам какви великолепни постройки са вдигали хората някога, мисля си, че навярно тогава са били по-щастливи от нас — каза Лилиан. — Съгласен ли си?
— Не — отвърна Клерфе. Той спря Колата пред входа на хотела. — Аз съм щастлив сега — каза той. — Все едно дали знаем какво е щастие или не. Аз съм щастлив в този миг сред тази тишина, на този площад, щастлив съм, защото съм с тебе. А когато си отспиш, тръгваме за Сицилия. Там ще участвувам в състезанието, за което вече ти разказах. Нарича се Тарга Флорио.
XII
За няколко часа през деня трасето, по което щеше да се проведе състезанието Тарга Флорио, с неговите сто и осем километра и близо хиляда и четиристотин виража бе затворено за тренировки. Но и през останалото време състезателите, макар и на малки скорости, обикаляха разстоянието, за да запаметят разположението на завоите, наклоните и състоянието на пътя. Поради това от здрач до здрач над бялото шосе и над светлия пейзаж се разнасяше грохотът на мощните мотори.
Като втори пилот с Клерфе щеше да се състезава Алфредо Ториани, двадесет и четири годишен италианец. Те прекарваха почти целия ден на трасето. Вечер се връщаха обгорели от слънцето, измъчвани от глад и жажда.
Клерфе бе забранил на Лилиан да присъствува на тренировките. Не желаеше тя да заприлича на другите жени и приятелки на състезателите, които в старанието си да помогнат с каквото могат по цял ден стърчаха е хронометри и бележници в ръце из пунктовете за зареждане, смяна на гумите и бърз ремонт на колите, построени от автомобилните фирми. Вместо това той я запозна с един свой приятел, който притежаваше вила на морския бряг и я настани при него. Приятелят на Клерфе се казваше Левали и бе собственик на флотилия за лов на риба тон. Клерфе се бе спрял на него напълно обмислено — Левали бе естет, имаше пълно тяло и плешива глава, а освен това бе хомосексуалист.
Лилиан лежеше по цял ден на морския бряг или в градината, заобикаляща вилата на Левали. Градината бе запустяла и романтична и бе изпълнена с мраморни статуи като стихотворение от Айхендорф. [Йозеф Айхендорф (1788 — 1857) — немски поет-романтик, възпял класическата древност. — Б. пр.] Лилиан не изпитваше желанието да види Клерфе зад кормилото, но й бе приятно да слуша приглушения тътен на моторите, проникващ дори в тишината на портокаловите горички. Довяваше го вятърът заедно с тежкото ухание на разцъфналите дървета и той се сливаше с шума на прибоя във вълнуващ концерт. И в тази музика Лилиан сякаш долавяше гласа на Клерфе. Тя витаеше незрима във въздуха през целия ден и Лилиан се предаваше на властта й, така както се предаваше на властта на жаркото сицилианско небе и на бялото сияние на морето. Клерфе беше постоянно край нея — и когато спеше под пиниите в сянката на някой каменен бог или четеше на някоя пейка Петрарка или „Изповедите на Свети Августин“, и когато се любуваше на морето, не мислейки за нищо, или седеше на терасата в онзи тайнствен час преди здрачаване, а италианките вече си пожелаваха „felicissima notte“ и сякаш по волята на някакво неведомо божество във всяка дума се чувствуваше неизречен въпрос. Далечното боботене, изпълващо като с барабанен призив небето и нощта, се носеше постоянно край Лилиан и отекваше в сърцето й, което тихо потрепваше в отговор. [felicissima notte — вълшебна нощ! (ит.) — Б. пр.]