Куково лято в Бландингс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Куково лято в Бландингс». Краткое содержание книги:
— Включих — каза госпожица Пийви. — Лейди Констанс направо се е прехласнала по тоя. Затова ти ще трябва още сега да го пипнеш насаме и да го накараш да й каже, че идваш тук като негов приятел.
— Знаех си, че ще измислиш нещо — промълви почти смирено господин Кутс. — Но как да го хвана насаме?
— Остави на мен. Ще го поканя да се поразходим заедно. Той не си пада по мен, но като му изиграя номера с репея, няма как да ми откаже. Значи тръгваме с него надолу по алеята, а ти през това време се скриваш в храстите — аз ще ти покажа къде. След малко аз го пращам да ми вземе от къщата шала, той се връща обратно, минава покрай теб и ти скачаш отгоре му.
— Лиз — рече господин Кутс, замаян от възхита, — когато опре до кроене на планове, ти си кент флош роял!
— Ами ако просто ти откаже?
Господин Кутс се изкикоти дрезгаво и някъде от дълбините на костюма си измъкна малък лъскав револвер.
— Няма да ми откаже — рече.
5
— Представете си само — каза госпожица Пийви, — ако не бях получила такова главоболие и не се бях върнала по-рано, никога нямаше да проведем този чудесен разговор!
Тя бе извърнала към Смит своя нежен, пълен с отмала взор, докато двамата поемаха надолу по широката чакълеста алея. Едно крехко, сантиментално създание.
— Да — каза Смит.
Отговорът не бе словоизлиятелен, но и той не се намираше в най-слънчевото си настроение. И през ум не беше му минавало, че госпожица Пийви може да се прибере от Бриджфорд преди основното тяло. С други думи, както сам би казал, той бе взел Невероятното за Невъзможно, поради което беше сгащен без всякаква надежда за отстъпление в своя градински шезлонг, където лежеше, отдаден на блянове по Ива Халидей, която при завръщането им от езерото бе получила нов пристъп на добросъвестност и се бе качила в библиотеката за още един час ударен труд преди вечеря. Да отклони поканата на госпожица Пийви да я придружи по алеята, за да видят дали вече не се задава комитетът по откриването на монумента в чест на сър Хартли Редиш, член на парламента и мирови съдия, бе немислимо. Затова той тръгна, но без охота. Всеки миг, прекаран в нейната компания, още повече затвърждаваше убеждението му, че тя е проклятието на женския род.
— Така копнея — продължаваше събеседницата му — да се впусна в един хубав дълъг разговор с вас. През всички тези дни имах чувството, че все не успявам да бъда толкова близо до вас, колкото бих желала.
— Е, разбира се, когато наоколо е пълно с народ…
— Имах предвид в духовен смисъл, естествено.
— Аха.
— Така исках да обсъдим заедно вашата великолепна поезия. Та вие почти не сте отворили дума за работата си, откакто сте тук.
— О, виждате ли, аз всъщност се старая да отвлека мисълта си от нея.
— Наистина ли? Защо?
— Моят лекар ме предупреди, че напоследък твърде много се напрягам. Дори направо ми нареди да си избирам между пълната почивка и някой хахов дом.
— Не разбрах, господин Мактод?
— Искаше да каже клиника за душевноболни. Тия медици се изразяват много особено.
— Но щом положението е толкова сериозно, не бива в никой случай да творите. А ето, днес казахте на лорд Емсуърт, че няма да дойдете с нас, защото искате да напишете стихотворение.
Погледът й не изразяваше друго освен нежна загриженост, но вътрешно госпожица Пийви си казваше: „Ей това вече ще ти преседне.“
— Вярно — рече Смит. — Вярно. Но вие знаете какво е Поезията. Безжалостна повелителка. Вдъхновението ме обзе и аз разбрах, че нямам избор. Трябваше да поема риска. Но сега се чувствам слаб, слаб…
— НАГЛА ГАД! — каза госпожица Пийви. Но не на глас. Двамата изминаха още няколко крачки.
— Всъщност — проговори Смит, обзет от ново вдъхновение — не знам дали няма да е по-добре да се върна в къщата и да си почина.
Очите на госпожица Пийви бяха впити в група храсти на десетина метра от алеята. Те потрепваха леко, сякаш укрили чуждо тяло, и госпожица Пийви, която бе склонна да проявява нетърпимост, си отбеляза при пръв удобен случай да натякне на Едуард Кутс, че ако не може да се крие зад един храст, без да се върти като обран евреин, по-добре да се откаже от професията си и да се хване да продава желирани змиорки. В което, дължим да споменем, тя бе несправедлива към своя стар приятел. Той бе неподвижен като истукан само допреди миг, когато голям и суетлив бръмбар се изтърси отнякъде точно в пролуката между яката и врата му — изживяване, мъчно поносимо дори за най-изкушения природолюбител.
— О, моля ви, не си вървете още — каза госпожица Пийви. — Вечерта е тъй прекрасна. Чуйте шепота на вятъра сред дървесата. Толкова е упоителен, като далечни звуци на арфа. Дали не нашепва някакви тайни на птиците? Но вие наистина изглеждате изтощен, господин Мактод. Може би действително ще е най-добре да отидете и да си легнете.