Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А изобщо за сталинските глави в романа той добре каза: биха могли и да се изхвърлят, но липсата им в романа би могла да се възприеме като „уплашил се е, дострашало го е, че няма да се справи“. За тях може дори да се допусне, че са до известна степен излишни, тоест свръх онова, което е необходимо за конструкцията на романа.
А Спиридон му се беше сторил прекалено коварен, хитър, нарисуван „донякъде с градски представи“. Отначало се учудих: нима не съм го описал както трябва? Но разбрах: толкова много лоши думи са казани от 20-те години насам за селяка, че Твардовски го жегва дори ако не се говорят само хубави от край до край. Това вече е отглас, неволна идеализация.
Заранта на четвъртия ден неумело се опитахме да пресечем началото на запоя на А. Т. с това, че не му дадохме нищо да си разкара махмурлука — но гърлото му се стегна, на закуска не можа да сложи залък в уста. С детинска обиди и молба се усмихваше: „Вярно, ескимосите не пият за разкарване на махмурлука. Ама това тяхното живот ли е? Какво ниско развитие!“ Криво-ляво се съгласи да закуси с бира. Но на гарата се втурна нагоре по стълбището към ресторанта, изпи половинка водка почти без мезе и вече в блажено състояние зачака влака. Само повтаряше често: „Не мислете лоши работи за мен.“
От гледна точка на личната деликатност може би не трябваше да осветлявам всички тия подробности. Но тогава нями да се получи и представата за това с какви непостоянни, периодично изнемощаващи ръце се ръководеше „Новый мир“ — и с какво вибриращо огромно сърце.
И тъй замисълът ми — да спечеля Твардовски с романа си в отсъствието на Дементиев — май сполучи. Твардовски не само хвалеше романа — готвеше се да понесе заради него и страдания. Той дори ме подканваше на раздяла по-бързо да преработя сталинските глави и да му занеса окончателния вариант.
А това вече надхвърляше границите на моите очаквания. Не можех да повярвам, че „Кръг първи“ ще изскочи ни бял свят през 1964 година. Но тогава защо го давах на Твардовски?… какво исках? Май пак както с „Иван Денисович“: да прехвърля на неговия гръб отговорността за това произведение. За да знае той: има такова. А аз да не се упреквам, че нищо не съм направил за прокарването му. Но сега като че ли се въвличах в измамно безплодно губивреме и само се отклонявах от истинската работа.
След две седмици занесох на Твардовски романа с поправките. Като всички мои пещерни ръкописи и тоя беше отпечатан двустранно, без интервали и с малки полета. Тепърва трябваше да бъде преписан на машина, преди да си прави каквото и да било.
А. Т. ме посрещна у тях чистичък, по детски симпатичен, с кадифено якенце, направо да не повярваш, че изобщо пие, камо ли да си го представиш като мучащ бивол по долни гащи. Беше сам: жена му бе заминала да разгледа отблизо новозакупената тия дни вила в Пахра (предишната си той бе дал на по-голямата си омъжена дъщеря).
А. Т. не само се беше съвзел от запоя, но бе изтрезнял и от възторзите си по повод на романа, бе настроен значително по-предпазливо: вече съкращаваше списъка на лицата, на които трябва да бъде даден за прочит. „АлГриг“ (Дементиев) беше, разбира се, първият читател.
— Той, естествено, ще е против — не пропуснах да го предупредя още веднъж. — Но нали вече е на шейсет години, бил е гонен — докога може да се свива?
— Той еволюира пред очите ми! — повтаряше А. Т.
Наистина в редакцията бързо влизаше под кожата на Твардовски Лакшин, неговото влияние през ония години беше противоположно на Дементиевото, те често се сдърпваха. По време на една от схватките Лакшин каза:
— И двамата с Александър Григориевич сме историци на литературата и трябва да разбираме, че същинската история на литературата сега се прави в „Новый мир“, а не в Института по история на световната литература.
Това бе добре казано (и през някои месеци точно така си беше.) Лакшин подкрепи „Кръга“.
Докато романът се преписваше на машина, Твардовски прибираше в сейфа всички екземпляри и зорко следеше те да се четат само от членовете на редакционната колегия (дори на редакторите на отдел „Проза“, на своите отколешни неоценими бачкатори, не го даде за прочит!): сега най го беше страх романът да не тръгне от ръка на ръка, както бе станало с „Иван Денисович“.