За честта на брата

Тя се смути и кимна. Не можеше да позволи възторгът й пред този разкош да я накара да забрави защо са тук.

— Колко остава?

— До какво?

— Докато се измъкнем, за да намерим твоя приятел.

Въздържа се да не каже на глас името на Ивън Съмърсет.

Доминик се засмя, нагласявайки белите си ръкавици, които бяха в тон с жилетката и вратовръзката под черната дреха. Панталоните му проблясваха в сребристо под светлината на канделабрите.

— Да не си се научил да четеш мислите ми, още преди да съм ги изрекла?

— Видях как използваш всякакви предлози, за да се измъкнеш от къщата. Много малко въображение е необходимо, за да се отгатне причината.

— Надявам се ти да си единственият с такова въображение.

На лицето му се изписа мрачно изражение.

— Щом тръгна, ще ти кажа.

— Ти? Мислех, че…

— По-добре е да останеш тук, скъпа.

— Мислех, че ми вярваш — каза тя, не желаейки да отстъпи.

— Вярвам ти. Точно затова те оставям тук, за да прикриваш отсъствието ми с някаква история, която съм сигурен, че можеш начаса да съчиниш. — Той въздъхна. — Давам ти по-трудната задача, а и там, където отивам, не е място като за тебе.

Абигейл хвана ръката му.

— Не забравяй, че съм моряшка дъщеря. Там, където отиваш, не може да е по-различно от местата, където и аз съм била.

— Така е. — Той я изгледа от глава до пети. — Затова знаеш колко внимание ще привлечеш към нас, ако отидеш на подобно място така красива, каквато си сега.

Тя подръпна с усмивка ревера на дрехата му и ръката й се спря за миг на жилетката му.

— Значи затова държеше на тъмните дрехи. За да минеш незабелязан в сенките.

— Сенките взеха да ми харесват. — Той присви очи, но искриците желание, припламнали в тях, не останаха скрити за нея. — Ще ми липсват, скъпа, защото вече не сме в Съдли Хол.

— Трябва да си намерим нови сенки.

Пръстите му се плъзнаха по лицето й в бърза милувка.

— Или ярко слънце, за да те виждам как потръпваш от наслада, да наблюдавам лицето ти в тези моменти. — Отправи поглед някъде покрай нея и тонът му изведнъж стана съвсем друг. — Много ви благодаря, милейди, че ни поканихте да присъстваме тук тази вечер.

Лейди Съдли размаха леко ветрилото от пищни пера пред лицето си и се усмихна. Макар че дрехите й сега бяха много по-разкошни от простичкото облекло, което бе носила в провинцията, изражението на лицето й си бе останало същото.

— Много сте любезен, а би трябвало да ме укорите, че не съм ви представила на другите си гости, господин Сен Клер.

Абигейл видя как Доминик едва сдържа потрепването, когато чу лейди Съдли да произнася името му. И сякаш не се беше случило нищо особено, тя побърза да се обади: