За честта на брата

— Например?

— Това, което всички знаят за крал Луи и семейството му — че са ги гилотинирали.

Той кимна, увивайки кичур от косата й около пръста си.

— Чувала ли си за другите, които са умирали само защото са притежавали земи или титли, или просто са били обявявани за врагове от новите диктатори?

— Те са управлявали.

— Скъпа, съдиш за Френската революция през американски очи. Няма никаква прилика с вашата борба за освобождаване от английско управление. — Той стисна устни. — Лудост овладя цял един народ. Великите идеали бяха принизени, за да служат на онези, които се докопаха до властта. Ето защо приветствахме Наполеон.

Тя преглътна възражението, което би изказала само преди няколко седмици. Да мисли за Наполеон като за спасител на Франция беше противно на всичко, в което вярваше, но не искаше да спори с Доминик. Не и докато лежаха в топлото след сияние на любовта.

— И семейството ти е станало жертва на Терора?

— Баща ми уреди майка ми да ме изведе от Париж, накара я да се скрие, за да не могат да намерят никого от нас. Тя ме отведе в Бордо, но често говореше за замъка Тонер дю Грелон. На английски бих казал „Замъкът на Гръмотевичния камък“.

— Гръмотевичният камък? — ахна тя. — Затова ли толкова се учуди, когато ти казах за приказките на леля Уилма.

Доминик я целуна по челото.

— Точно така, скъпа. Там е живял баща ми, преди да го погълне бездната на омразата.

— Баща ти е живял в замък?

— Много хора живеят в замъците, освен притежателите им. Майка ми се гордее със селския си корен и с годините, през които семейството й е служило при дуковете. Хората, живели в Замъка на Гръмотевичния камък, сега са пръснати по света.

— А ти търсил ли си ги? Може да имаш и други роднини?

— Търсих, но безуспешно. Майка ми не можа да ми каже много, само това, че баща ми е умрял храбро. Нося този пръстен в памет на неговата смелост.

Абигейл взе ръката му и я обърна към себе си, за да види по-добре изображението. Светкавица, пронизваща камък.

— Гръмотевичният камък — прошепна тя. — Замъкът на Гръмотевичния камък. Това внушава страхопочитание.

— Каквото и да е било, вече го няма. Там не ме очаква нищо, затова избрах сам живота си. — Той се усмихна. — И беше много добър до деня, когато намерих рядкото съкровище, което ме очакваше на борда на един американски кораб.

Абигейл зарови пръсти в косата му и прошепна:

— Което накара добрия ти живот да се промени?

— Трябва ли да питаш, скъпа? Животът ми беше добър, но сега се промени към още по-добро.

Усмивката му се стопи в устните й. И докато ръцете му я обгръщаха здраво, тя разбра, че той копнее да спрат да говорят, за да вкусят отново от взаимното желание, което отказваше да се уталожи.

И тя го искаше. Искаше това удоволствие, докато можеше да му се наслаждава. Щом напуснеха този пристан, който той беше открил в мрачината на тайнствения кладенец, войната отново щеше да ги притисне, отново щяха да се принудят да бъдат врагове. Само тук можеха да имат радост. Тук можеха да правят нещо по-добро, отколкото да спорят за неща, които не можеха да променят. Тук можеше да се наслаждава на радостта… и на любовта. Обичаше Доминик Сен Клер. Това беше единственото, което се съмняваше, че ще се промени, докато е жива.