Дългът към удоволствието

Изборът от карти беше толкова богат, че стоеше на границата между „изкусителен“ и „застрашителен“. За момент се зачудих дали да не си купя книжка, като справочникът „Мишлен“ в мащаб 1:20 000 беше безспорният фаворит, преди да се спра на серия напасващи се карти в един и същ мащаб, които покриваха цялата територия на страната; логиката ми беше, че макар отделните карти да са неудобни при ветровито време (защото и най-слабият полъх превръща рутинните операции при шофирането в нещо като битка на живот и смърт между водолаз с шнорхел и риба скат), поне нямат съществения недостатък да те принуждават непрекъснато да разлистваш страниците и да преизчисляваш местонахождението си.

Аз, естествено, се постарах да развия у себе си уменията, необходими за работа с лъскавата ми нова играчка. След онзи обяд в „Хана на Пантагрюел“ повторих процедурата, която бях оттренирал „на сухо“ в Норфък през едно шеметно, свръхвълнуващо утро, което прекарах в хвърчене по селските шосета, докато преследвах жертвата си. Бях си избрал млекаря Рон и неговата кола. Бях се спотаил в засада от другата страна на улицата, скрит зад бука, който расте пред често ограбваната вила на семейство Уилсън; после се прокраднах от обратната страна на ръмжащото возило и закрепих своето чудо на електрониката под шасито, докато Рон мина по пътечката и размени чисто новото шише със сребриста капачка за празната, съвестно измита бутилка, която бях оставил за него както всеки петък. След това се разминах безкрайно небрежно със завръщащия се, облечен в бяла престилка служител на млекарската кооперация — „Здрасти, Рон!“, — преди да затворя вратата, да преброя до сто и да изхвърча обратно към отключеното си ауди. Последва вълнуващ предобед на размотаване из околността, през който правех грешки и се учех от тях, като към всеки главен урок прикрепях наум грешката, довела до неговото формулиране. 1. Винаги спирай, за да се консултираш с картата, не се опитвай да сверяваш местоположението си в движение — разбрах това, като за малко не се забих в някакъв пълен с пенсионери автобус-линейка пред Фейкнам. 2. По-важно е да знаеш приблизителното местонахождение на обекта, отколкото да си сигурен в точните му координати; от старание да стоя залепен за опашката на Рон се оказах приклещен зад един трактор със засъхнала тор по гумите, паникьосах се и изпреварих много неправилно по еднопосочен, изгърбен мост, като при това просвистях край озадаченото пребледняло лице на някакъв по чудо отървал се велосипедист. 3. Не забравяй, че веднъж стигнеш ли до обекта, трябва много да внимаваш; бях взел един завой и налетях право на Рон, който приключваше обиколката си на общинските жилища в покрайнините на Фейкнам, и единствено изключителното ми самообладание ми позволи да изплюя сносно оправдание за втората уж случайна среща за сутринта. „Наглеждам тиквичките!“ — извиках аз, разчитайки, че Рон знае за близките парцели, които общината раздаваше за лично ползване, и няма да се притесни нито от факта, че не съм облечен за градинарство, нито от това, че изобщо съм си взел градина. Десет минути по-късно, когато той беше паркирал пред „Прасето и свирката“ (известно с оризовия си пудинг заведение и ценен клиент на местната млекарска кооперация) и минаваше отзад, за да достави голямата поръчка и да прибере празните шишета, аз паркирах до него, оставих двигателя включен и си прибрах прикрепения предавател. Така научих урок 4, а именно „захванало се е по-здраво, отколкото си мислите, и пружинената скоба се напипва много трудно, когато я търсиш с върховете на пръстите“, жест, който странно напомняше на движението, с което напъхах обеците на майка си под дюшека на Мери-Тереза. Във Фейкнам преживях ужасен момент на истинска безизходица, защото времето едновременно забавяше и забързваше ход, докато се опитвах да освободя мъничката скобка; Рон се появи иззад кръчмата в огледалото ми за обратно виждане тъкмо когато завивах бързешката зад ъгъла.