Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
— Не става дума само за раздялата, а за цялата скапана година. Мразя го това училище — човек не може да завърже никакво приятелство, а и учителят по история е един женкар.
Те седнаха на възвишението, потръпващи и затоплени от сълзите си, но вече с много по-спокойни гласове, и Ричард се опита да фокусира разговора върху неудачната за детето година — дългите делници, изпълнени с домашни, съботите и неделите, прекарани в неговата стая с моделите на самолети, докато на долния етаж неговите родители бяха обсъждали с приглушени гласове своята раздяла. „Колко егоистично, само какво «късогледство»“, замисли се Ричард, сякаш току-що бе прогледнал отново.
— Ще помислим за преместването ти — успокои сина си. — Животът е твърде кратък, за да го живеем нещастно.
Бяха си казали, каквото имаха, но все още не им се искаше този миг да отлети, затова продължиха да говорят — за училището, за тенис корта, дали отново някой ден той щеше да стане толкова добър, колкото през първото му лято. Отидоха да го инспектират и наместиха някои от лентите, набивайки ги в глината. Малко пресилено, може би защото силно желаеше да направи този миг вечен, Ричард отведе момчето до онова място сред ливадата, откъдето гледката бе най-красива. Погледът обхващаше бляскавосиньото на реката, смарагдовозеленото на блатото, пръснатите тук-там островчета, покрити с кадифената сянка на здрача, белите ивици на плажа в далечината.
— Виждаш ли — каза той. — Всичко това продължава да е красиво. Него ще го има и утре.
— Знам — отвърна Джон, нетърпеливо. Моментът бе отлетял.
Вкъщи другите бяха отворили бяло вино — шампанското вече беше изпито — и все още седнали около масата, трите женски същества тихичко се бяха отдали на сладки приказки. Там, където седеше Джоан, бе централното място, разбира се. Тя се обърна и показвайки му сухото си, без никакво загатване за сълзи лице, го попита:
— Всичко наред ли е?
— Ние сме добре — сърдито отвърна той, макар да почувства облекчение, че празникът бе продължил и без него.
В леглото тя му обясни:
— Предполагам, че не можах да се разплача, защото цяла пролет плаках толкова много. Наистина не беше Честно. Това беше твоя идея, а ти направи нещата да изглеждат така, като че ли аз те изритвам.
— Съжалявам — отвърна той. — Не можах да се въздържа. Исках, но не можах.
— Не си искал. Даже много ти хареса. Направи го по твоя начин като го съобщи пред всички.
— Поне цялата тая история приключи — каза той. — Господи, децата бяха страхотни. Толкова храбри, така забавни. — Връщайки се вкъщи, Джон се бе качил в стаята си да прави един модел на самолет, откъдето непрекъснато им подвикваше, „Добре съм, не се притеснявайте“. — И колко сдържани бяха — продължи Ричард, почувствал се комфортно сред своето облекчение. — Никой не се усъмни в мотивите, които им изложихме. И никакъв намек за трето лице. Дори и Джудит не попита…
— Много вълнуващо — отбеляза саркастично Джоан.
Той я прегърна.
— И ти също бе страхотна. Беше много успокоително за всички ни. Благодаря тц. — С чувство за вина, той осъзна, че не усещаше раздялата.
— Имаш да се оправяш и с Дики — подсети го тя. Тези думи издигнаха пред погледа му черна планина в тъмното. Нейният студен повей, огромната й тежест, се стовариха върху гърдите му. От четирите деца, най-големият му син за него бе нещо като собствена съвест. Без да има нужда, Джоан добави: — А точно тази част от мръсната ти работа не мисля да я върша аз.
— Знам, Ще се оправя сам. Ти заспивай.
За броени минути дишането й се забави, стана дълбоко и равномерно. Бе дванайсет без четвърт. Влакът от концерта на Дики щеше да пристигне в един и четиридесет. Ричард сложи часовника да звъни в един. Седмици наред бе спал лошо. Надяваше се да успее да използва дори и малкото време за почивка. Но всеки път, когато затвореше очи, пред погледа му се появяваше някоя картина от последните часове — Джудит, изпускаща към тавана нещо като отвращение, мълчаливото вторачено лице на Бобчо, окъпаната в светлина зеленина на ливадата, където той и Джон бяха седели. Планината върху му започна да се сляга, навлизайки все по-навътре в него. Бе станал огромен, изключително важен. Болката в гърлото му го отпусна. Жена му спеше до него като заклана. Когато, изнервен от виденията под клепачите си, с натежало от емоции сърце, стана от леглото и се облече, тя се събуди дотолкова, че се обърна на другата страна:
— Джоан — прошепна Ричард. — Ако можех да върна всичко назад, щях да го направя.
— И откъде щеше да започнеш? — попита тя. Нямаше такова място. Бе му дала кураж да продължи напред — тя винаги му даваше кураж. В тъмното той обу обувките си на бос крак. Чуваше се приглушеното дишане на децата по стаите им, стъпалата за надолу се мержелееха в призрачна светлина. В своето объркване, бяха оставили лампите запалени. Ричард ги изгаси всичките, с изключение на една — тази, в кухнята. Колата запали веднага — надяваше се да не успее. По пътя срещна само лунната светлина. Стори му се като някакъв призрачен приятел, трепкащ сред листата на крайпътните дървета, мяркащ се в огледалото за задно виждане като преследвач, разтапящ се в светлините на фаровете. Центърът на града, не чак толкова безлюден, изглеждаше зловещ в този час. На стъпалата до кея един полицай в униформа си говореше с група младежи по летни фланелки. Оттатък жп гарата няколко бара продължаваха да работят. Клиенти, главно млади хора, влизаха или излизаха сред топлата нощ, наслаждавайки се на лятната благодат. От минаващи покрай тях коли им подвикваха гласове, сякаш се провеждаше един огромен разговор. Ричард паркира и уморено положи глава на седалката до водача, откъсвайки се от заобикалящото го движение и насрещните светлини. Бе като на кино, когато убиецът мрачно пренася своята мисия през бурното веселие на карнавал — само дето във филмите не можеше да се покаже стръмния — осезаем като истински — склон, по който летиш надолу със страшна сила. Обратно не можеш да се качиш по, никакъв начин. Можеш единствено да паднеш. Синтетичната материя на седалката в колата, затоплена от бузата му, му повери една древна, отдавнашна миризма на ванилия.