Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Всъщност, говорех главно аз, докато госпожа Иида беше поела ролята на слушателката и само се кискаше… Във всеки случай ни беше много весело.
Така между сълзи и смях минаха девет месеца.
Тъй като не знаехме кога ще ни върнат в Япония, трябваше да се примирим с положението си. Един ден най-неочаквано ни качиха на военни камиони, които се понесоха надолу към долината. Това стана на 5 август 1942 година. Камионът се тресеше така силно, че едва не си прехапах езика. Трябваха ни три дни, за да стигнем в Бомбай. Очакваше ни мръсен кораб с името „City of Paris“. Той щеше да ни откара в Лоренсо Маркес в Югоизточна Африка, където да бъдем предадени на японския транспортьор „Тацута-мару“.
Пътувахме две седмици до португалската част на Източна Африка. Лоренсо Маркес беше красив град. Видях много непознати цветя. Всички жители бяха черни и чертите им се различаваха много от тези на индийците. „Тацута-мару“ докара англичани и американци, които бяха заменени срещу нас.
След проверката на имената, която отне цели три дни, „Тацута-мару“ отплава към Йокохама. По онова време портретът на императорската двойка се смяташе за най-голямото национално богатство и всички служители в консулстваха бяха задължени да го пазят като зеницата на очите си. Когато се качиха на борда, двамата Иида внимателно крепяха в ръце портрета на императорското семейство.
Според сключеното с Англия споразумение корабът ни беше ярко осветен през цялата нощ. Според друго споразумение транспортите с военнопленници и корабите на Червения кръст нямаше да бъдат бомбардирани.
За съжаление бяхме безпомощни срещу мините, които бяха навсякъде, затова и нощем не сваляхме спасителните жилетки.
Корабът, който тежеше повече от десет хиляди тона, се движеше безкрайно бавно през мъгливите безлунни нощи, когато човек не можеше да види дори ръката пред очите си. Сирената виеше непрекъснато…
Всеки ден даваха учебна тревога. Всички се качвахме по най-бързия начин на палубата, разпределяхме се от двете страни и спускахме на вода спасителните лодки. Все си спомнях филма за потъването на „Титаник“.
След цял месец, който ми се стори една малка вечност, на 27 септември 1942 година хвърлихме котва в Йокохама.
Скоро след това мъжът ми замина за Бирма, роди се синът ми. Очакваха ме много тежки дни до края на войната и в първите следвоенни години.
Послеслов към Първа част
Първо искам да благодаря на всички, които са избрали да прочетат книгата ми. Все пак тя е дело на начинаеща „писателка“.
Когато преди осем години се върнах в Япония, Хайаши Кен тъкмо беше написал „Охана-хан“25, а синът му Хидехико работеше над „Хатокос Меер“. Не бях виждала Хидехико, откакто беше дете, имах само една снимка, на която е само на една годинка и седи с весело лице на слончето си, подарено от мен.
Кен ме разведе навсякъде. Посетихме и изложбата на най-новите му картини. Хенри Шиманоучи ни покани в хотел „Империал“ да ядем „стек Шаляпин“. Всички знаеха, че Кен и Кихару са най-добрите приятели, разбира се, със съгласието на съпругата му.
Кен беше в най-добро настроение и ми обеща, че при следващото ми посещение в Япония ще напише сценарий за мен, който със сигурност ще бъде много по-еротичен и интересен от „Охана-хан“.
— Добре, ще дойда още на следващата година и ще го направим — съгласих се аз. За съжаление дойдох отново в Япония чак след осем години. Междувременно Кен беше починал.
Накрая реших да се заема лично с тази работа. За първи път в живота си пишех и нямах представа как да организирам работата си. Накрая просто оставих лицата на хората, които ми бяха скъпи и за които си спомнях с копнеж, да преминат пред духовния ми взор и ги описах според собствената си преценка.
Докато пишех за Того Сейджи26, чувах веселия му глас: „Кихару, напиши нещо за любовните ми приключения.“ Един ден, докато слушах по радиото японски новини, научих за смъртта му.
Докато пишех, ми хрумна, че при следващото си посещение в Япония мога да посетя Сатоми Тон27 заедно с оками-сан на Йонедая. Много скоро научих, че и той е починал. Много исках да поговоря с господин Хоригучи за Кокто и Каноя в Ишивара, но и той почина. Всеки път плачех и почитах мъртвите по японски обичай в далечния Ню Йорк. През май заминах за Япония и посетих жената на Кен. Макар че е християнка, тя ми позволи да запаля благовонни пръчици за него. Една от снимките на Кен, които висяха на стената, ме трогна до сълзи.
25
„Охана-хан“ — Една от първите японски сапунени опери, която представя историята на майката на Хайаши.
26
Того Сейджи: художник в западен стил (1897–1978), работил от 1919 до 1978, силно повлиян от кубизма на двадесетте години.
27
Сатоми Тон (1888–1983), японски романист.