С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Писмата на Савана все още пристигаха редовно, аз също се обаждах често. Обикновено й звънях преди изгрев — тогава при нея беше някъде към полунощ — и нерядко тя не си беше вкъщи. Повтарях си, че сигурно е излязла с приятели или с родителите си, но ревността ме гризеше. Страхувах се, че в живота й вече има друг мъж. Понякога продължавах да звъня на всеки половин час и кръвта ми кипеше от ярост.
Все се заричах, че следващия път ще я питам къде е била, но никога не го правех и тя не проявяваше желание да ми обяснява. Знам, беше грешка от моя страна, но просто не можех да си отворя устата, защото се страхувах от отговора. Говорех сковано и бях напрегнат, тя отговаряше по същия начин. Все по-често вместо уверения в любов и мили думи, разговорите ни се превръщаха в обмяна на информация. Затварях и започвах да се псувам заради ревността си и си обещавах следващия път да не да се държа така идиотски.
Друг път намирах същата Савана, която помнех и познавах, и можех да се закълна, че все още мисли за мен. За себе си мога да кажа, че я обичах както в първия ден, и често се улавях, че мисля с тъга за миналото. Естествено, че разбирах какво ставаше. Бях отчаян от огромното разстояние помежду ни, което не ми даваше възможност да спася това, което бе останало от любовта ни, и като в някакъв омагьосан кръг, отчаянието ми сякаш ни отдалечаваше още повече един от друг.
Започнахме да се караме. И също както при скандала през второто ни лято в квартирата й аз не нямах смелост да споделя тревогата си, засягах се от всяка нейна дума и се дразнех, че не прави нищо, за да разсее страховете ми. Намразих телефонните разговори, обвинявах тях за изблиците на ревност.
Но въпреки всичко не се съмнявах, че ще го преодолеем. Исках да бъда с нея повече от всичко на света и вярвах в любовта ни. Започнах да се обаждам още по-често и не позволявах на ревността да покаже рогата си. Насилвах се да звуча бодро, с надеждата, че това ще й вдъхне сили. Постепенно реших, че нещата са се оправили и на повърхността наистина изглеждаше така, но когато четири дни преди Коледа й напомних, че ще съм си вкъщи след по-малко от година, вместо очаквания развълнуван отговор, последва мълчание. Чуваше се само дишането й.
— Чуваш ли ме? — попитах.
— Да — отвърна тихо тя. — Просто съм го чувала и друг път.
Беше истина, и двамата го знаехме, и това разби съня ми.
Следващото пълнолуние се падна точно на деня след Нова година и въпреки че излязох навън и отново си припомних за нашата първата седмица, мислите ми бяха объркани и тъжни. На връщане минах покрай момчетата, които стояха на групички край стената на спалното, пушеха и си приказваха. Запитах се какво ли си мислят за мен, когато ме гледат да бродя сам в нощта. Дали усещаха, че започвам да губя всичко, което имах? Дали разбираха колко много ми се щеше да променя миналото? Не знам, а и те не попитаха.
Светът около нас се променяше бързо. Една сутрин най-после получихме дългоочакваната заповед и след няколко дни отрядът ни вече беше в Турция, готов да влезе в Ирак от север. Събрахме се, разпределихме задачите, изучихме топографията на района и обсъдихме бъдещите ходове. Имахме малко свободно време, но в редките случаи, когато напускахме лагера, нямаше как да не забележим враждебните погледи на хората по улиците. Чуха се слухове, че Турция отказва да ни даде достъп до иракската граница и ще има смяна на плана. Отдавна бяхме престанали да обръщаме внимание на слуховете, но този път те се оказаха верни и ние се отправихме към Кувейт, за да започнем всичко отначало.
Приземихме се следобеда и се оказахме заобиколени от всички страни от пясък. Почти веднага ни натовариха на автобуси и ни отведоха до най-големия палатков лагер, който някога бяхме виждали. Армията правеше всичко възможно, за да ни осигури добри условия. Храната беше добра и имахме всичко необходимо, но беше скучно. Пощата я нямаше никаква — не получих нито едно писмо — и пред телефоните вечно се извиваха километрични опашки. Между тренировките сядахме с момчетата и се опитвахме да познаем откъде ще започне атаката или слагахме противогазите и тичахме до припадък. Моят взвод трябваше да се присъедини към други военни части и заедно да тръгнем към Багдад. През февруари вече имахме чувството, че живеем от години в пустинята и бяхме готови на всичко, за да се махнем оттам.