С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Но той не се интересуваше от стойността им. Очите му бягаха винаги, когато го споменавах, и аз се сетих, че още навремето той се вълнуваше повече от историята на самата монета и процеса на придобиването й отколкото от цената. Припомних си монетите, които бяхме открили заедно. За щастие татко си бе водил подробен дневник и аз започнах да го чета вечер преди заспиване. Постепенно спомените ми се върнаха. Четях, а на следващия ден му разказвах за пътуванията ни до Рейли, Шарлът и Честър. Докторите не бяха сигурни, че възприема, когато му се говори, но през тази седмица той се усмихваше повече отколкото през целия си досегашен живот. Върна се вкъщи един ден преди да отлетя за Германия и от болницата поеха ангажимент да осигурят човек да го наглежда, докато се възстанови напълно.
Престоят му в болницата засили връзката помежду ни, но за съжаление не можех да кажа същото за нашата със Савана. Не ме разбирайте погрешно — тя идваше винаги когато можеше, подкрепяше ме и ми съчувстваше. Но аз прекарвах прекалено много време в болницата и нямаше как да запълня пукнатината, появила се между нас. Да си призная, дори не знаех какво точно искам от нея. Когато беше там, си мислех, че е по-добре да съм сам, когато я нямаше, я исках до себе си. Савана успяваше да лавира между мините, без да реагира на тормоза, на който я подлагах. Сякаш знаеше по-добре от мен какво мислех и какво исках от нея.
И двамата се нуждаехме отчаяно от време да бъдем заедно. Ако мога да сравня връзката ни с батерия, тя постепенно се изтощаваше и ни трябваше близост, за да я презаредим. Веднъж, докато седях до татко, заслушан в пиукането на апарата, отчитащ сърдечния ритъм, изчислих, че през последните сто и четири седмици съм прекарал с нея само четири. По-малко от пет процента. Дори да прибавим писмата и телефонните разговори, пак си беше истинско чудо как успявахме да оцелеем досега. През тези две седмици се разходихме няколко пъти из града и два пъти вечеряхме заедно. Но Савана имаше лекции, освен това продължаваше да преподава и нямаше възможност да остане по-дълго. Опитвах се да не я виня, но го правех и постепенно започнахме да се караме. Не исках да става така, тя също, но просто не можехме да спрем. И въпреки че тя не казваше нищо, дори отричаше, истината беше, че по това време трябваше вече да съм си вкъщи завинаги, а не бях. Това беше първият път, когато ме излъга.
Преди да си тръгна, се сдобрихме и раздялата ни отново бе съпроводена от сълзи, макар и по-малко от миналия път. Беше удобно да си мисля, че е така, защото вече бяхме свикнали с разделите или пък защото бяхме по-зрели, но докато седях в самолета, не можех да не си призная, че нещо между нас се бе променило необратимо. Сълзите бяха по-малко, защото силата на чувствата ни бе започнала да намалява.
Тази мисъл не ми даваше мира и при следващото пълнолуние аз се озовах на футболното игрище в базата, втренчих се в кръглата луна и точно както бях обещал, си припомних нашето първо лято. Мислих и за втория отпуск, но, странно, въобще не се сетих за третия, защото вътрешно се досещах какво предвещава той.
През лятото татко започна лека-полека да се оправя. Пишеше ми, че го водят на разходка из квартала три пъти на ден. Всяка разходка траела двайсетина минути, но и това било трудно за него. Ако имаше някаква полза от тези разходки, тя беше, че му даваха възможност да запълни деня си с нещо друго, освен монетите след пенсионирането си. Сега ми пишеше много по-често, а аз му се обаждах всеки вторник и петък точно в един часа следобед. Опитвах се да отгатна по гласа състоянието му и винаги му напомнях да се храни добре, да спи повече и да не забравя лекарствата. Говорех предимно аз. За него телефонните разговори бяха по-трудни дори и от разговорите лице в лице и винаги ми се струваше, че иска да затвори колкото може по-бързо. Понякога го дразнех заради това, но не бях сигурен, че схваща шегите ми. Това ме забавляваше и често му се смеех. Той никога не отвръщаше на смеха ми, но тонът му ставаше по-ведър, макар и временно, след това отново потъваше в мълчание. И винаги вдигаше след първото позвъняване. Не беше трудно да си го представя как чака до телефона.
Август отмина, септември — също и есента дойде. Савана се дипломира, върна се в Ленор и си потърси работа. Във вестниците пишеха непрекъснато за предстоящата война и за становището на ООН по въпроса. Европейските държави се опитваха да възпрат нахлуването ни в Ирак, в столиците на съюзниците от НАТО се чувстваше напрежение и недоволство, организираха се демонстрации и водачите им крещяха с пълно гърло, че подобен акт от наша страна ще е голяма грешка. Нашите държавници пък се опитваха да променят общественото мнение в Европа. През това време ние си вършехме работата, готвехме се с мрачна решителност за неизбежното. През ноември ни изпратиха отново в Косово. Беше за кратко, но достатъчно, за да ми дойде до гуша от Балканите и от опазването на мира там. Защото всички ние знаехме, че война в Близкия Изток ще има, независимо дали Европа го иска или не.