С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Опитах се да превъзмогна желанието си, но преди да успея, тя стана и свали тениската. Красивите извивки на тялото й ме оставиха без дъх. Савана се наведе към мен и повдигна ризата ми, прокара устни по корема и гърдите ми. Ръцете й задърпаха панталоните ми.
Свалих ризата, захвърлих я на пода и оставих дънките да се свлекат надолу. Обсипах с целувки врата и раменете й, дъхът й опари ухото ми и аз настръхнах. Иска я и знаех, че и тя го иска. Положих я внимателно на леглото и я любих.
Това беше всичко, за което бях мечтал, откакто я познавах.
Когато свършихме, я взех в прегръдките си и се опитах да запомня всеки миг от тази нощ. Целувах всеки сантиметър от кожата й и не спирах да повтарям колко много я обичам.
Любихме се още веднъж, после Савана се сгуши в мен и заспа. Аз останах загледан в нея. Лицето й излъчваше покой, но въпреки обзелото ме щастие дълбоко в себе си усещах страх. Не можех да се отърва от мисълта, че изпепеляващата страст и нежността ни прикриваха дълбоко скрито в сърцата ни отчаяние, сякаш се хвърлихме един към друг с надеждата, че сексът ще спаси любовта ни от предизвикателствата на бъдещето.
14.
Останалите дни прекарахме заедно, както си бях мечтал. Като изключим уикенда с татко — през цялото време той не спря да готви и да говори за монети — през останалото време бяхме сами. Щом се върнах в Чапъл Хил, Савана тръгна на лекции, но се връщаше на обяд и целият следобед и вечерта бяха само за мен. Ние се разхождахме из града, зяпахме витрините по улица „Франклин“, разгледахме историческия музей и дори отидохме до зоологическата градина на Северна Каролина. Посетихме и онзи препоръчан от продавача на обувки ресторант. Савана не ми позволи да гледам, докато се приготвя, но когато накрая се появи, беше направо зашеметяваща. Гледах я и не можех да се начудя откъде извадих такъв късмет с това момиче.
Повече не правихме любов. На сутринта след онази нощ отворих очи и я видях обляна в сълзи. Преди да попитам какво има, тя сложи пръст на устните ми и поклати глава.
— Тази нощ беше прекрасна — каза, — но не искам да говорим повече за това.
Сгуши се в мен и ние останахме дълго така, заслушани в ударите на сърцата си. Знаех, че нещо се бе променило, но нямах куража да попитам какво.
Сутринта в деня на заминаването ми Савана ме откара до летището. Седнахме в чакалнята в очакване да съобщят полета. Палецът й чертаеше малки кръгове по ръката ми. Когато станах, тя се хвърли на гърдите ми и заплака. Видя смутената ми физиономия и се опита да се засмее, но смехът й беше тъжен.
— Знам, обещах да не плача, но сълзите потекоха сами.
— Всичко ще е наред, ще видиш — прошепнах в ухото й. — Остават само шест месеца. Докато се обърнеш, отново ще съм тук.
— Лесно ти е да го кажеш — наведе глава тя. — Но си прав. Всичко ще бъде наред. Ще се опитам този път да бъда по-силна.
С тревога се взрях в очите й, но не видях отчаяние.
— Спокойно — пое дъх тя. — Ще се оправя.
Кимнах и останах загледан в нея.
— Нали ще гледаш луната при пълнолуние — попита Савана.
— Няма да пропусна нито веднъж — обещах аз.
Целунахме се за последен път. Притиснах я до себе си, прошепнах в ухото й, че я обичам, после нарамих раницата и се отправих към гишето. Когато се обърнах, за да я видя още веднъж, тълпата вече я бе погълнала.
Отпуснах се на седалката и се замолих нещата да се развият, както си ги мислехме. Знаех, че ме обича и мисли за мен, но внезапно осъзнах, че любовта невинаги е достатъчна. Тя беше основният материал на връзката ни, но без хоросана на времето, прекарано заедно, градежът беше нестабилен. Въпреки че не си го признавах, всъщност не знаех много неща за нея. Не знаех например колко много я бе разстроила раздялата ни през миналото лято и въпреки разговорите и увещанията не знаех как ще я преживее и сега. С натежало сърце си признах, че нашата връзка бе започнала да прилича на детски пумпал. Когато бяхме заедно, силата на любовта ни го караше да се върти и цветовете му се смесваха в красива феерия, като в приказките, но когато бяхме разделени, пумпалът забавяше движението си и заплашваше да спре. Трябваше да измисля начин да го накарам да продължи да се върти.
Този път бях научил урока си. Не само че пишех много по-често, но се обаждах при всяка възможност. Слушах внимателно, търсех отчаянието в зародиш и поглъщах всяка нейна дума. В началото тези разговори ме изнервяха, но към края на лятото ги чаках с нетърпение, за да чуя гласа й. Тя се справи отлично с изпитите, прекара две седмици при родителите си, после дойде новият семестър и от първи септември започнахме да броим дните до Коледа. Оставаха сто дни. Беше по-лесно да ги броим така отколкото като седмици и месеци. Всеки зачеркнат ден намаляваше дистанцията между нас и това ни правеше по-уверени. Най-тежкото беше минало, напомняхме си го постоянно и тревогата ми за бъдещето постепенно намаля, вярвах, че вече няма какво да ни раздели.