С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
За друго почти не разговаряхме, но нямаше и нужда. Той не искаше да слуша за Ирак, аз пък не исках да говоря за това. Никой от нас нямаше личен живот, за да обсъжда друга тема — Ирак не беше благодатна почва за социални контакти, а татко… той беше мой баща и аз дори не си правех труда да го питам за такива работи.
Но се тревожех за него. Докато се разхождахме, виждах че едва диша. Подхвърлих, че двайсет минути може би са много, но той отвръщаше, че времето е определено от лекаря и нямаше сила, която да го разубеди. След разходката се чувстваше много по-уморен от нормалното и минаваше час, преди трескавата червенина по бузите му да избледнее. Говорих с лекаря и нещата се оказаха по-лоши, отколкото очаквах. Той ми обясни, че сърцето на татко е сериозно увредено и от медицинска гледна точка било истинско чудо, че се справя толкова добре. Липсата на движение щяла да му се отрази още по-зле.
Дали заради разговора с лекаря, или заради желанието ми да съм по-близо до него, но по време на отпуските ние се разбирахме по-добре от всякога. Вместо да го притискам с разни въпроси, аз просто седях до него в кабинета му, четях или решавах кръстословица, а той разглеждаше монетите си. Не очаквах нищо повече и това ми действаше успокояващо, а мисля, че и на него. Постепенно той започна да се радва на промяната в отношенията ни. Понякога го хващах, че учудено се взира в мен. Прекарахме много часове заедно и някак незабелязано станахме приятели. Започнах да съжалявам, че навремето му позволих да изхвърли снимката от бюрото си и когато дойде време да се връщам в Германия, усетих, че ще ми липсва, както никога досега.
Есента на 2004 мина бавно, също като зимата и пролетта на 2005. Дните се нижеха еднообразно. Понякога монотонното ежедневие се нарушаваше от поредния слух, че отново ще ни пратят в Ирак, но аз не се вълнувах много. За мен Ирак не беше новост.
Ако останех в Германия — добре, ако заминех за Ирак — пак добре. Като всички и аз се интересувах от хода на войната в Близкия Изток, но щом оставех вестника или изключех телевизора, умът ми литваше в друга посока.
Тогава бях на двайсет и девет и въпреки че бях преживял много повече от връстниците си, животът ми тъпчеше на едно място. Бях влязъл в армията, за да порасна, и макар в известно отношение да беше точно така, понякога се чудех дали наистина съм достатъчно зрял. Нямах кола, нито дом и като изключим баща ми, си нямах никого на света. Докато портфейлите на връстниците ми бяха издути от снимки на децата и съпругата, в моя имаше една-единствена избеляла снимка на жената, която някога бях обичал и загубих. Другите войници крояха планове за бъдещето, аз не очаквах нищо от него. Имаше моменти, когато улавях любопитните им погледи и се чудех какво ли си мислят за мен. Не споделях нищо за миналото си, не говорех за себе си. Никой не знаеше за Савана, нито за татко и приятелството ми с Тони. Тези спомени си бяха само мои, защото бях научил, че е най-добре някои неща да останат в тайна.
През март 2005 татко получи втори инфаркт. Това доведе до пневмония и нов престой в интензивното. Когато го върнаха у дома, му забраниха да кара кола, но социалната служба осигури човек за покупките, от които имаше нужда. През април отново влезе в болница и се разбра, че трябва да спре с разходките. През май вече пиеше лекарствата с шепи и прекарваше по-голямата част от денонощието в леглото. Писмата му станаха нечетливи не само заради общата слабост, но и защото ръцете му бяха започнали да треперят. След редица телефонни обаждания, молби и уговорки, успях да убедя съседката — медицинска сестра в местната болница — да го наглежда и да се грижи за храната му и започнах да броя дните до новия си отпуск през юни.
Но състоянието му продължаваше да се влошава, усещах го по гласа му и за втори път поисках преместване в Щатите. Този път главнокомандващият беше по-отзивчив. Разучи положението, дори изпрати документите ми във Форт Браг, като ме предложи за курс по подготовка за десантници, но когато се свързах с лекаря на татко, той ми обясни, че преместването ми няма да е от голяма полза и че трябва да помисля за настаняването му в дом за възрастни. Грижите, от които се нуждаел, не можели да се осигурят в домашна обстановка. Опитвал се да убеди татко в това през последните дни — по това време той можеше да поема единствено течна храна — но татко отказал да говори по въпроса, докато аз не се върна. По неясни за лекаря причини, искал да ме дочака вкъщи.