С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Не знам как да опиша стреса, объркването и отвращението ни през тези девет месеца, освен с многото пясък. Да, знам, че бяхме в пустинята, освен това съм прекарал голяма част от живота си на плажа, така че трябва да съм свикнал, но оня пясък беше различен. Влизаше под дрехите, в оръжията, промъкваше се в затворени кутии, в храната, в ушите, носа и между зъбите. Когато плюех, песъчинките дращеха езика ми. Хората са странни същества. Те не искат да научат истината за войната, а тя беше проста — през повечето време Ирак не беше лошо място, но понякога ставаше по-страшно и от ада. Но те не искат да слушат, че войник от моя взвод застреля, без да иска малко дете, оказало се на лошо място в лош момент. Или за войници, разкъсани на парчета от СГ — саморъчно направени гранати — по пътищата край Багдад. Или за кървавия дъжд над града, придружен с парчета човешка плът. Не, всички искат да слушат за пясъка, защото той държи ужаса на войната на безопасно разстояние от домовете им.
Изпълнявах задълженията си по най-добрия познат ми начин, преподписах отново и останах в Ирак до февруари 2004 година, после се върнах в Германия, купих си мотоциклет „Харли Дейвидсън“ и се опитах да се преструвам, че съм излязъл невредим от войната, но кошмарите ме връхлитаха всяка нощ и аз се будех, облян в пот. Нервите ми бяха опънати до крайност и избухвах при най-малкия повод. Не можех да гледам спокойно как хората се движат близо до сградите и непрекъснато оглеждах прозорците за снайперисти. Психологът (всеки от нас трябваше да мине през него) ми каза, че това е нормално, предвид през какво съм минал, и с времето всичко щяло да отшуми, но аз се съмнявах.
След Ирак животът ми сякаш остана без смисъл. Сутрин тренирах здраво, участвах активно в занятията с оръжия и по навигация, но нещата не бяха същите. Заради ръката си Тони бе освободен от служба и си тръгна с медал „Пурпурно сърце“. Замина за Бруклин направо от Багдад. През 2003 изтече договора на още четири момчета от взвода. Бяха си изпълнили съвестно дълга и бе дошло време да подредят живота си. Аз подписах за още четири години. Не бях сигурен, че постъпвам правилно, но не знаех какво друго да правя.
Когато обаче строих новия набор, изведнъж се почувствах не на място. Децата си бяха добри, но за мен не беше същото. Те не бяха моите приятели, не бях живял с тях, не бяхме работили заедно на Балканите и не бяхме воювали рамо до рамо в Ирак. И дълбоко в себе си знаех, че никога няма да ги допусна близо до себе си, както беше с предишните. За тях бях непознат и исках да си остана такъв. Тренирах сам, избягвах лични контакти и знаех, че ме мислят за стар досадник, който си мисли само едно — как да ги върне цели на майките им. Повтарях им го непрекъснато, докато ги обучавах, и щях да направя всичко, за да ги опазя. Но, както вече казах, не беше същото.
И така, приятелите си отидоха и татко остана единственият ми близък човек. Аз се посветих на грижата си за него. След Ирак ни дадоха извънреден отпуск и изкарахме заедно четиринайсет хубави дни през пролетта на 2004 година. Върнах се у дома и през тези две седмици двамата прекарахме повече време заедно отколкото през изминалите десет години. Той беше вече пенсионер и целият ден беше наш. Лесно свикнах с режима му. Закусвахме, правехме трите разходки по разписание и вечеряхме заедно. През останалото време разговаряхме за монети и дори купихме няколко, докато бях в града. Интернет улесняваше много процедурата, макар издирването да не беше така вълнуващо, но не бях сигурен, че татко усещаше разликата. Разговарях с търговци, които не бях чувал повече от петнайсет години, но те ме помнеха и бяха любезни и изчерпателни в информацията си както винаги. Разбрах, че светът на нумизматите не е голям и всички се познават. Когато получехме доставката — тя обикновено идваше още на другия ден — татко и аз се редувахме да я оглеждаме и изследваме, вълнувахме се за всяка драскотина и обикновено се съгласявахме с цената, посочена в Професионалния каталог. Понякога умът ми се отнасяше другаде, но татко можеше да съзерцава монетата с часове, сякаш в нея се криеше тайната на живота.