С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
В Кувейт бяха струпани огромно количество войници, но никой не знаеше какво точно ще става. Чу се за биологическо и химическо оръжие. Чу се също, че Саддам си бе извадил поука от операция „Пустинна буря“ и бе разположил готовата да се бие до последна капка кръв гвардия около Багдад. На седемнайсети март вече знаехме със сигурност, че война ще има. През последната нощ в Кувейт написах писма за моите любими — едно до татко и едно до Савана. Няколко часа след това колона от войници, дълга няколко километра, вече крачеше към Ирак.
В началото престрелките бяха спорадични. Въздушни сили контролираха небето над нас и ние се движехме сравнително спокойно из пустинния терен. През повечето време иракската армия не се виждаше никъде и това усилваше безпокойството ми, защото нямах представа с какво ще се сблъскаме по-нататък. От време навреме съобщаваха, че напред се стреля, и ние залягахме в пясъка, но скоро разбирахме, че тревогата е фалшива. Всички бяхме като навити пружини. Не бях спал три дни.
Сблъсъците станаха по-осезаеми, когато навлязохме във вътрешността, и първото нещо, което научих от операция „Свобода за Ирак“, беше, че цивилното население и враговете не се различават по нищо. Куршумите изсвистяваха край ушите ни, ние нападахме и дори не знаехме срещу кого стреляме. Щом наближихме Сунитския триъгълник, нещата се промениха. При Фалуджа, Рамала и Тикрит се водеха ожесточени боеве, но с части от други дивизии. Моят взвод се присъедини към осемдесет и втори въздушнодесантен и атакува Самава. Това беше първата ни битка.
Противовъздушните сили бяха прочистили пътя пред нас. Предишния ден тук фучаха куршуми, гърмеше се отвсякъде, избухваха бомби, но когато прекосихме моста към града, ни посрещна неестествена, стряскаща тишина. Взводът трябваше да остане в предградията, да претърси къщите и да очисти района от врагове. Тръгнахме и пред очите ни се заредиха ужасяващи картини: обгорели останки от коли и камиони с безжизнени тела на шофьорите до тях; полуразрушени сгради; угаснали пожари, над които все още се виеха струйки дим. Отделни изстрели ни държаха нащрек. Другаде пък от къщите изскачаха мирни граждани и тръгваха към нас с вдигнати ръце, а ние се опитвахме да спасим живота на ранените.
В късния следобед вече бяхме готови да поемем обратно, но в същия миг през прозореца на една сграда от другата страна на улицата към нас полетя дъжд от куршуми. Притиснати до стената, ние бяхме в неизгодна позиция. Оставих две момчета да ни покриват, а останалите преведох през улицата, където беше по-безопасно. Беше истинско чудо, че никой от нас не загина. Намерихме прикритие и стреляхме, докато ни се схванаха пръстите. Направо ги разбихме. Най-после от сградата замлъкнаха. Убедих се, че е безопасно, и поведох хората си натам. Разбих Вратата с граната, дадох знак на другите зад мен и надникнах. Всичко вътре беше разрушено, но един иракски войник бе останал жив. Прикрит зад купчина тухли и мазилка, той започна да стреля веднага щом подадохме глави. Един куршум уцели Тони в ръката. Останалите изстреляхме пълнителите си в посоката, откъдето дойде стрелбата. Шумът беше оглушителен, не чувах собствения си писък, но натисках спусъка и въртях автомата във всички посоки — по пода, стените и тавана. Парчета от мазилка, тухли и дърво се разхвърчаха из въздуха, всичко стана на решето. Когато най-после спряхме, можех да се закълна, че не е останало живо същество, но за всеки случай хвърлих още една граната в ъгъла, откъдето бе започнала стрелбата, и се отдръпнах, за да избегна ударната вълна.
След тези двайсет най-страшни минути в живота ми в квартала стана тихо като в гробище. Остана само пищенето в ушите ми, звуците от повръщането на хората ми и псувните им. Превързах ръката на Тони и заповядах изтеглянето на взвода. Скоро се добрахме до железопътната гара, която вече беше обезопасена от нашите, и там се сринахме. Същата нощ получихме първата поща от шест месеца насам.
За мен имаше шест писма от татко и само едно от Савана. Приближих го до мъждивата светлина на лампата и зачетох:
Скъпи Джон,
Седя на масата в кухнята и се чудя как да ти съобщя това, което трябва да ти кажа. Иска ми се сега да си тук, при мен, за да поговорим лично, но знам, че е невъзможно. И ето ме тук, седя, потънала в сълзи, търся подходящите думи и се моля да ми простиш за това писмо.
Знам, че преживяваш ужасни дни. Опитвам се да не мисля за войната, но не мога да избягам от нея и полудявам от страх за теб. Гледам новините, чета всички вестници и се мъча да отгатна къде точно си и дали си добре. Всяка нощ моля Бог да те върне невредим вкъщи и ще продължавам да го правя. Ние с теб преживяхме нещо прекрасно и аз те уверявам, че никога няма да го забравя. Не искам да си мислиш, че си означавал по-малко за мен, отколкото аз за теб. Ти си изключителна личност, Джон, и затова се влюбих в теб, но по-важното е, че чрез теб разбрах какво значи да обичаш истински. През последните две и половина години, повярвай ми, при всяко пълнолуние съм излизала навън и съм си спомняла дните на нашата любов. Помня до най-малка подробност нашата първа вечер и чувството, че с теб сякаш съм си у дома, помня и онази нощ, когато правихме любов.