Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Ще си проспиш късмета, мързеле! — ухилил се Кальо.
— Шавай, че мющерии идат!
— Ха, късмет то! — плачливо се надигнал Завистлив Мальо и захванал да кичи количката-сергия. — Все на вазе цялото, пък мен — останалото!
— Ха сега, келяви приказки! — строго го смъмрил Бальо.
— И аз съм тъй слугувал! Лесно се занаят не прихваща! Утре ще се гътне някой от нас — кой ще го замести? Пак ти ще си!
— Да-да!… — трупал на количката ризи, гердани, огледалца, ножчета, гребени и колани Мальо. — Да, ала днешна коза — по-добринка от догодишна крава!
— Затуй ли те учим бря — да има с к’во да ни отвръщаш? — сопнал се Кальо.
— Недейте го навиква тъй — лукаво им смигнал Лальо. — Аз казвам, този път да му късаме дял и нему. Ще му дадем поне една златица, че да си завъди кемерче — и погледнал към пътя през процепа на голямата порта. — Живо бря, на, превалят му на пътя гърбавото!
Разбира се, излъгал. А Завистлив Мальо пъргаво бутнал окичената с всякакви стоки количка и забързал с нея през двора.
5
Стоедин и Фотко водели Бишо към трите покрива, които сякаш никнели отпреде им, иззад гърбицата на пустия път. А когато стъпили на билото му, се появило като на длан цялото чудновато, нелепо и самотно строение.
Завистлив Мальо ги чакал пред каменната ограда, но щом ги видял — направил се, че не ги вижда. Преместил количката си и се вторачил в табелите, закачени на портата.
— Човече, що е това? — запитал отдалече Фотко. Бишо излаял и любопитно изръмжал.
Вместо да им отговори, Мальо яростно плюл върху портата, бутнал пред себе си количката-сергия и тръгнал край оградата.
— Добра стига! — поздравил го Стоедин. — Какво е това, хан или нещо обратно?
Но Мальо вече свил зад ъгъла.
Приближили портата, Бишо сърдито излаял — а, ето какво бил плюл онзи — табелите! На първата пишело „Порта за флазяне“. На втората: „Юначе, какъвто и да си, чукни се с пръст в челото и си речи — вярно! Голям армаган всяка порта отваря, а малък — и да е отворена, я затваря.“ Фотко кратко се изкискал и засричал третата табела: „Юначе, ха добре дошел! Знай, че ако си се упътил накъмто живата вода, дето и да се мотаеш — щеш не щеш, пак тук ще влезеш!“
— Побратиме, оня преди нас май реши да си спести армагана. Ние пък да не сме по-улави от него? — повел Бишо край оградата и той утвърдително излаял. — Така и така го нямаме, армагана, поне да си го спестиме, а, Бише?… На, и Бишето е съгласен. Побратиме, така ми по харесва нашия айдук. Дали защото го съжалявам, ама откак стана куче, ми се струва по-човек.
Завили зад първия ъгъл и Стоедин спрял — така и предполагал: от оградата, докъдето поглед стига, се простирали равни пасбища — а пустият път го нямало.
Мальо ги чакал, нагласил на лицето си престорена почуда:
— Къде е тоз пусти път бря? Кат довадя там-иии, отпреде — защо не отвадя?… Ха добра среща.
Бишо го залаял и се дръпнал да го ухапе, но Фотко го задържал.
— И ти ли си за жива вода тръгнал?
Сега вече Мальо се смаял искрено.
— Как хортуваш с тез уши? — и се обърнал към Стоедин. — Какви сте вие?… Речи на добичето да не ме надваря, аз съм пред вази!… — бутнал количката и забързал да надбяга Фотко. — Защо се надваряш, ей!…
Стигнал пръв до втория ъгъл и престорено се изумил. А Фотко се изумил наистина: от тази страна на оградата, чак до хоризонта, се трупали едри и обли мъхести камъни и само тук-там растяло хилаво дръвце. А пустият път го нямало никакъв.
Бишо озадачено изръмжал, после буйно излаял, сякаш видял нещо познато.
— Спомни си — усмихнал се Стоедин. — И при техния конак беше така.
— Майчинко, мила майчицеееей! — закършил ръце Мальо, заревал всеотдайно и отвреме навреме скрито ги поглеждал. — Не се ли, майко, охарчиих, та още да се, птю! — за армаган охарчвааам! — бутнал количката и пак се разсърдил. — Повторно ли ме надваряш?
— Ха тикай си сергията, бре! Зер ще те чакаме да се наревеш! — ритнал количката Фотко. — Имал си — харчил си! Аааа! Хайде, ние пък не сме харчили!…
И задържал Бишо, който нетърпеливо се дърпал напред. Мальо забързал, като се пазел от Бишо и любопитно подсмъркнал към Стоедин. — Него, кучето, ще го учиш ли да хортува?… Карагьозчия ли си?…
Стоедин се вгледал в хитрите му очи и усетил бездънната им лакомия. Най-сетне завили и зад третия ъгъл и се върнали при портата.
— Ох, то се е видяло — ще се влиза — въздъхнал с все сила Мальо и бутнал портата, а тя се отворила неочаквано леко.