Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Не — отвърна отсечено Ранд. Планът на Вейрамон вещаеше пълен провал. Пътят бе цели двеста и петдесет мили, а Самаил също разполагаше със съгледвачи — всеки плъх или гарван можеше да е негов съгледвач. Двеста и петдесет мили. Дванадесет-тринадесет дни за тайренците и кайриенците. Айилците може би щяха да ги вземат за пет, ако се напрегнеха, но те не влизаха в сметките на Вейрамон. Дълго преди Вейрамон да достигне хълмовете Дойрлон, Самаил щеше да е готов да премаже тайренците, а не обратното. Глупав план. По-глупав дори от онзи, който Ранд им беше подхвърлил. — Дал съм ви заповеди. Ще стоите тук, докато Мат не се върне да поеме командването, и дори тогава никой няма да се придвижи и на една стъпка, докато не реша, че разполагам с достатъчно хора. Идват още мъже — тайренци, кайриенци и айилци. Смятам да премажа Самаил, Вейрамон. Да го премажа завинаги и да поставя Иллиан под знамето на Дракона. — Това поне беше вярно. — Жалко, че няма да съм с вас, но Андор все още задържа вниманието ми.
Лицето на Вейрамон заприлича на кисела буца, гримасата на Семарадрид можеше да превърне виното в пунша му на оцет, а Толмеран го гледаше толкова безизразно, че неодобрението му беше явно като юмрук, забит в носа. В случая със Семарадрид причината за тревогата беше в бавенето. Той неведнъж беше изтъквал, че ако всеки ден им носи още мъже в лагера тук, същото става и в укрепленията в Иллиан. Несъмнено планът на Вейрамон бе резултат от неговата настойчивост, въпреки че сам сигурно щеше да измисли нещо по-добро. Съмненията на Толмеран се въртяха около Мат. Въпреки това, което беше чул от кайриенците за военните умения на Мат, Толмеран го смяташе за чисто ласкателство от страна на глупци към един селянин, затова, че просто е приятел на Преродения Дракон. Възраженията им бяха откровени, а това на Семарадрид дори имаше стойност — стига планът, който им бе подхвърлен, да беше нещо повече от прикритие. Самаил едва ли разчиташе само на плъхове и гарвани за съгледвачи. Ранд допускаше, че в лагера има и хора шпиони — и за някой от другите Отстъпници, както и за Айез Седай навярно.
— Ще бъде както кажете, милорд Дракон — отрони тежко Вейрамон. Стигнеше ли се до битка, този мъж беше доста храбър, но иначе си бе пълен идиот, неспособен да помисли за нищо друго освен за омразата си към иллианците и презрението си към кайриенците и айилските „диваци“. Ранд беше сигурен, че точно Вейрамон е човекът, който му трябва. Толмеран и Семарадрид нямаше да избързат да тръгнат, докато Вейрамон командваше.
Още дълго си говореха, а Ранд ги слушаше и им подхвърляше несъществени въпроси. Нямаше повече възражения, нито настоявания да предприемат нападението още сега, изобщо никакви дискусии за нападение. Това, за което Ранд питаше Вейрамон и останалите, бяха фургоните и пак фургоните, и какво има в тях. В равнините на Маредон имаше малко села и нито един по-голям град, с изключение на Фар Маддинг на север, и недостатъчно годна за земеделие земя, която да изхрани дори обитателите им. Една огромна армия щеше да има нужда от постоянен приток на фургони от Тийр, които да й карат всичко, от брашно до подковите за конете. С изключение на Толмеран, върховните лордове смятаха, че армията ще може сама да си носи всичко нужно, докато прекосят равнината, а след това ще се изхранва от Иллиан; изглежда, изпитваха някаква наслада при мисълта, че ще опоскат земите на древния си враг като скакалци. Кайриенците споделяха друго мнение, особено Семарадрид и Менерил. Не само простите хора бяха страдали от глада по време на кайриенската гражданска война и обсадата на столицата от Шайдо — хлътналите страни на военачалниците го подсказваха достатъчно красноречиво. Почвата на Иллиан беше тлъста и ферми и лозя се срещаха дори из хълмовете Дойрлон, но Семарадрид и Менерил не искаха да доверяват коремите на войниците си на несигурното продоволствие, ако имаше друг начин. Колкото до Ранд, той не искаше Иллиан изобщо да бъде опустошаван, доколкото можеше да го избегне.
Всъщност той не притискаше никого. Сюнамон го увери, че са събрани достатъчно фургони, а той отдавна си беше получил урока затова, че казва на Ранд едно, а върши друго. Продоволствие се събираше из цял Тийр, въпреки гримасите на досада по лицето на Вейрамон от цялата тази тема и запотеното мърморене на Ториан за големите разходи. Най-важното обаче беше, че планът, който им беше дал, се придвижваше — и отстрани щеше да се вижда, че е в ход.
Сбогуването предизвика още по-помпозно дърдорене, усърдни поклони, не особено искрени покани да остане за някакъв пир и още по-неискрени предложения да го придружат в заминаването, след като не можел да остане за гощавката, която щели да приготвят. И тайренците, и кайриенците гледаха колкото се може повече да избягват компанията на Преродения Дракон, стига това да не ги лиши от благоволението му, като същевременно се преструваха, че изобщо не е така. Изпратиха го, разбира се, но Сюнамон въздъхна нескрито, когато той ги остави, и Ранд дори чу как Ториан се изкикоти облекчено.