Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Триш веднага разбира и започва да се пули.
— Разбирам — отвръща тя. — Колко сте ми сладки.
— Не! — отвръщам бързо аз. — Не че… честно…
— Не се притеснявай! — прекъсва ме тя. — Няма да кажа и думичка. Аз съм изключително дискретна. — Тя поставя пръст пред устните си. — Можеш да разчиташ на мен.
Преди да успея да кажа каквото и да е, тя грабва кафето и се измъква от кухнята. Сядам сред хаоса от кашони и стиропор и започвам да въртя в ръце разбивачката за трюфели.
Колко неловко се получи. Не че има значение. Дано да не се изпусне пред Натаниъл.
След това чак осъзнавам колко глупава съм била. Разбира се, че ще изтърси нещо неподходящо пред Натаниъл. Сигурно няма да се стърпи да му пусне някоя мухичка. А кой знае той какво ще си помисли. Ще стане страшно неудобно. Ще съсипе нсичко.
Трябва да измисля нещо и да му обясня. Трябва да му кажа, че Триш не ме е разбрала, че аз не си падам по него.
Нищо, че много си падам по него.
Насилвам се да изчакам, докато Триш и Еди приключат със закуската, която съм им направила, почиствам кухнята и разтребвам, след това избърсвам всичко с малко зехтин и няколко капки лимон и слагам рибните филета за довечера да се мариноват, точно както ми беше показала Айрис.
След това подръпвам униформата, за да стане по-къса, и излизам в градината, стиснала в ръка кошницата, която открих в килера. Ако Триш пита какво правя, ще й кажа, че ми трябват подправки за готвенето.
След като обиколих нерешително градината, открих Натаниъл в овощната градина зад старата стена, стъпил на стълба, да завързва въже около едно дърво. Докато се насочвам към него, ме обзема неестествена нервност. Устата ми пресъхва, краката ми омекват.
Господи, а аз си мислех, че ще бъда достатъчно смела. След като съм била адвокат цели седем години, трябваше да съм по-решителна. Опитвам се да не обръщам внимание на нервните тръпки, пристъпвам до стълбата, отмятам коса назад, усмихвам му се и се мъча да не присвивам очи заради слънцето.
— Здрасти!
— Здрасти — усмихва се Натаниъл. — Как върви?
— Супер! Много по-добре е. Все още няма катастрофа.
Следва мълчание. В този момент разбирам, че съм се зазяпала в ръцете му и следя всяко движение, докато затяга въжето.
— Трябваше ми малко… розмарин. — Свеждам поглед към кошницата. — Имаш ли?
— Разбира се. Ще ти отрежа. — Той скача от стълбата и двамата тръгваме по пътеката към градината с подправките.
Наоколо е съвсем тихо, далече сме от къщата, жужат единствено насекоми, а под краката ни скърца чакълът. Опитвам се измисля нещо приятно и неангажиращо, но главата ми е празна.
— Горещо е — сещам се накрая аз. Браво!
— А-ха — кима Натаниъл и се прехвърля през стената в градината с подправките. Опитвам се да прескоча, но се спъвам. Но дяволите.
— Добре ли си? — Натаниъл се обръща.
— Няма проблем! — усмихвам се лъчезарно, въпреки че кракът ми изгаря от болка. — Чудесни подправки! — Посочвам градината с искрено възхищение. Засадени са във формата на хексагон с малки пътечки между лехите. — Сам ли я направи? Великолепна е!
— Благодаря. Доволен съм от това, което се получи — усмихва се той. — И така. Розмарин.
Вади ножици от стар кожен калъф и започва да реже от тъмнозеления храст.
Сърцето ми започва да препуска. Трябва да кажа онова, което съм намислила.
— Много е… странно — започвам аз, доколкото е възможно ведро, и докосвам с пръсти ароматните листа на някакъв избуял храст. — Триш изглежда е останала с погрешно впечатление за нас. Изглежда е решила… Нали се сещаш?
— А-ха. — Той кима, без да ме поглежда.
— Което е много… смешно! — добавям аз през смях.
— М-хм. — Той отрязва още розмарин и ми го показва. — Това стига ли ти?
М-хм ли? Това ли само ще каже? Това ли е всичко?
— Отрежи ми още малко — моля го аз и той се обръща отново към храста. — Кажи, не е ли смешно? — питам отчаяно аз и се опитвам да му внуша да отговори според желанието ми.
— Разбира се. — Най-сетне той ме поглежда, а загорялото му лице е начумерено. — Сигурен съм, че поне известно време не би искала нова връзка. Не и след неприятностите, които си имала.
Поглеждам го глупаво. Какво, за бога…
А, да. Нали му бях казала, че съм имала връзка.
— Точно така — заявявам след кратко мълчание аз. — Така е.
По дяволите!
Защо ми трябваше да измислям тази връзка? Къде ми беше умът?
— Ето ти розмарина. — Натаниъл оставя ароматната китка в ръката ми. — Нещо друго?
— Ами… да! — отвръщам бързо аз. — Може ли и малко мента?
Не откъсвам очи от него, докато обикаля подправките, за да стигне до ментата, насадена в широки каменни корита.