Нашественици във времето

Пул навъсено се вгледа в кръглото сериозно лице на Парз. Нещо странно го отблъскваше в този възрастен мъж, като че беше насекомо. Чувството му за хумор беше прекомерно суховато за вкуса на Пул, а възгледите му за света — някак твърде изтънчени, иронични, откъснати от преките обикновени грижи според човешките схващания.

Ето един човек, помисли Пул, който сякаш наблюдава отстрани собствените си чувства. Бе станал не по-малко чужд от каксите. Светът е игра за него, абстрактна загадка, изискваща решение — не, дори не това — налагаща бледо възхищение, както някой би се удивлявал на записаните ходове в отдавнашна шахматна партия.

Несъмнено, било е сполучлива стратегия за душевно самосъхранение за човек с работата на Парз. Пул откри в душата си съжаление към този мъж от бъдещето.

Парз продължи по тунела и заговори отново:

— Мистър Пул, никога преди не съм бил в мъртъв Сплайн. Подозирам, че ще минат дни, преди нормалните му функции да се прекратят окончателно. Затова още някое време ще виждате признаци на живот. — Подуши въздуха. — Разбира се, постепенно ще стане нежизнеспособен. Вакуумът ще проникне навсякъде. Ще наблюдаваме състезание между разлагането и сковаващия лед… — Той се запъна. — Има ли в района други кораби, които могат да ни приберат оттук? Искам да кажа — човешки кораби от тази епоха.

Пул се разсмя.

— Цяла флотилия са, развяват всички възможни флагове на системата. Страхотно полезни се оказаха.

Военните флоти наближаваха с цялата си сила. Но решителните битки завършиха за минути, много преди най-вътрешните светове от системата дори да узнаят за нашествието от бъдещето. Но както научи Пул, небесните сражения поне били забележително зрелище, предавани на живо по грамадни виртуални над планетите…

— Помолихме ги да изчакат няколко часа, докато завършим това проучване. Искахме да сме сигурни, че това нещо е безопасно… мъртво… пасивно… преди да допуснем още някой в него.

— О, според мен е безопасно — сухо отбеляза Парз. — Ако Сплайнът беше в състояние да ви удари, не се съмнявайте, че вече щяхте да сте мъртвец. Аха — възкликна той. — Пристигнахме.

Внезапно подобният на вена тунел се разтвори навсякъде около Парз. Той се понесе напред в празното пространство, светлинното кълбо го последва упорито. Бялото му сияние слабо огряваше стените на пещерата, чиито размери Пул прецени на око — около половин километър — застанал предпазливо в края на тунела. Стените бяха розови, прорязани от тъмночервени вени, дебели колкото ръцете на Пул. Той забеляза, че подобието на кръв още пулсираше по най-широките от тях, а трепкащи кървави глобули, някои по-широки от един метър, още се рееха като величествени галеони в мрака.

Но повредите личаха. В мъждивата светлина на кълбото Пул видя метално копие с ширина много метри, пронизало пещерата от едната разкъсана стена до другата — гръбнакът на вклинилия се „Рак“. Лигавицата на кухината бе направила всичко възможно да затвори херметично входната и изходната рана, така че сякаш прилив от плът обкръжаваше стъблото на „Рака“ в двата края. Дори в момента Пул виждаше десетки прелитащи сенки на антитела, които кръжаха край стъблото, от реактивните двигатели и лазерите отхвърчаха искри — макар и твърде късно, те се трудеха неуморно, за да измъкнат чудовищната треска от трупа. Пул донякъде изумено обхождаше с поглед невъобразимия пробив, гигантските рани. Дори правите линии на неговия кораб изглеждаха насилени, твърди и болезнено неестествени в това меко място на извити стени и плът.