Нашественици във времето
- Автор: Бакстър Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нашественици във времето». Краткое содержание книги:
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=67499
Каксът мълчеше.
Джейсофт Парз се държеше за нервни влакна. Окото се въртеше нелепо, сякаш Сплайнът търсеше как да избяга от страданията си. Парз затвори очи и се опита да усети мъките на съществото — всеки спазъм, всеки разпадащ се съд.
Бе докаран тук да стане свидетел на унищожението на Земята. Сега реши да стане свидетел на смъртта на какса, обвързан със съзнанието на Сплайна. Опитваше се да долови страха му с настъпващия мрак, отчаянието му от допуснатите грешки, осъзнаването на бъдещето, което в края на краищата щеше да се случи — Джим Боулдър, разпръсването на каксите сред звездите.
Провал — и смърт.
Джейсофт Парз се усмихваше.
Най-после „Ракът“ спря със забита опашка в разрушения център на Сплайна. Жилищният купол, щръкнал върху нагънатото стъбло на кораба, според Майкъл се издигаше над тялото на Сплайна като наблюдателна площадка над призрачна гледка от кръв и разкъсана плът.
Лежеше на кушетката и напрежението го напускаше. До него Шайра дори беше заспала.
— Имам нужда от душ — каза той.
— Майкъл — виртуалната глава на Хари се рееше по ръба на купола и надничаше навън, — там има нещо.
Майкъл се ухили.
— Какво има толкова, като не броим един разнебитен разумен боен кораб от бъдещето? Направо ме изненада, Хари.
— Мисля, че е око. Наистина — огромно грозно око, широко цели метри. Изскочило е от гнездото си, клатушка се на нещо като проводник… може би зрителен нерв.
— И?
— И мисля, че вътре има някой — Хари също се ухили. — Май ме видя. Маха ми…
12
Майкъл Пул следваше Джейсофт Парз, странния бюрократ от бъдещето, през вътрешностите на мъртвия Сплайн.
Проправяха си път през лишената от гравитация тъма, нарушена само от подскачащото, ограничено петно на светлинното кълбо, което Парз бе спасил от своето необикновено убежище в окото. Полуразумното устройство не се отделяше от него като кученце. Коридорът, по който вървяха, беше с кръгло сечение и почти докосваха тавана с главите си. Дланите на Пул потъваха в стени от сивкаво мазно вещество, налагаше се да минава между тъмни, реещи се овали, широки трийсетина сантиметра. Бяха безвредни, когато ги заобикаляше, но ако счупеше твърдата кора на някое, зърнесто подобие на кръв щедро заливаше скафандъра му.
— Исусе! — промърмори той. — Гнусно е.
Парз беше няколко крачки пред него. Засмя се и заговори на своя лек, белязан от времето английски.
— Не. Това е животът на борда на най-добрия междузвезден кораб, който ще бъде достъпен за хората поколения напред, може би дори след моето време.
Парз беше тънък пъргав мъж със среден ръст, оредяла белоснежна коса, с мрачно лице, увиснали бузи и безволева брадичка. Майкъл си помисли, че му прилича на карикатура на остаряващ бюрократ. Но това впечатление се заличаваше от поразителните зелени очи. В своя прозрачен, прилепнал към кожата скафандър Парз се движеше по-лесно из притискащите лепкави вътрешности, отколкото Пул в обемистото си приспособление, предназначено да издържа и на условията в открития космос. Но като гледаше как Парз се плъзга като риба в мрачната клоака, Майкъл се наслаждаваше на сухата прохлада в своя скафандър.
Месест капак се отметна встрани от пода на тунела. Пул отскочи с вик. Вървящият пред него Парз се закова на място и се обърна. Големи колкото юмрук кълба кръв изскочиха треперещи изпод капака, лепкаво се разплискваха по краката на Пул, а след тях изхвърча безпилотно антитяло — един от малките роботи, които сякаш гъмжаха в трупа на този проклет кораб. Приличаше на сплескана сфера. Мяташе се между стените и отскачаше от тях. За миг застина над Пул. Мънички червени петънца на лазери заиграха по глезените и коленете му и той се напрегна в очакване на болката. Но лазерните лъчи се отдръпнаха и зашариха по стените и топките кръв като фенерчета.
Реактивните двигатели изхвърлиха искри и антитялото се понесе нататък по коридора, след миг изчезна от погледите им.
Пул усети тръпки да минават по тялото му.
Чу дразнещия смях на Парз.
— Не бива да се притеснявате от антителата. Това беше само примитивно устройство за поддръжка.
— С лазери.
— Мистър Пул, то ги употреби единствено за събиране на информация.
— И предполагам, че не може да ги използва за по-агресивни действия.
— Срещу нас ли? Антителата в този Сплайн са свикнали напълно с хората, мистър Пул. Вероятно ни смята за членове на някоя ремонтна група. Дори не би им хрумнало да нападат хора. Освен ако изрично им заповядат, разбира се.