Нашественици във времето
- Автор: Бакстър Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нашественици във времето». Краткое содержание книги:
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=67499
Младежът се усмихна малко тъжно, голямата му крехка наглед глава се въртеше, докато той оглеждаше разнебитения кораб от пръст.
— На кораба са причинени прекалено големи повреди, за да остане още дълго обитаем…
— Загуби на въздух ли има?
Той я погледна.
— Да, но по-важна е загубата на хипердвигателя, когато беше разбит куполът… — Дългите му пръсти се свиха в юмруци. — А без него нямаме сигурна защита от радиацията. Това оскъдно атмосферно покривало едва ли ще стигне, за да ни предпази в околностите на Юпитер, и се съмнявам дали ще преживеем дори едно близко разминаване с магнитния канал на Йо.
— Вярно.
Берг нервно зашари с поглед по небето. Внезапно положението грубо изпъкна в съзнанието й — тя стоеше на парче земя, залутано в орбита край Юпитер, и над главата си нямаше нищо, освен няколко парцалчета газ. Небето й се струваше твърде надвиснало и много заплашително.
— Разбира се, трябва да се евакуираме — сковано изрече Джаар. — Ще приемем съдействието на вашите съвременници. Ако ни го окажат.
— Няма от какво да се страхувате — каза тя колкото можеше по-меко. — Ще поговоря с Майкъл, ако ми позволите. Той може да се застъпи пред властите. Наоколо има кораби колкото искате.
— Благодаря ви.
— А после какво, Джаар?
— После продължаваме.
Кафявите му очи бяха бледи и напрегнати и отново изпълнени с непоклатима вяра. Берг усети, че се притеснява от този втренчен поглед.
— Ще открием начин да подновим осъществяването на Проекта.
— Но, Джаар… — Тя разтърси глава. — Вашият Проект вече замалко не ни въвлече в беда. Нали? Приятелю, не бива да забравяш този факт — имахме късмет, че спряхме какското нахлуване от бъдещето. Ако не бяха толкова бавни, толкова самодоволни, толкова сигурни, че за тях не сме никаква заплаха, можеха да ни унищожат като раса. Заслужава ли вашият Проект нови рискове?
Джаар отговори енергично:
— Берг, вашите думи в залата на сингуларностите, във върховия миг на борбата със Сплайна — че съм длъжен да оцелея, за да продължа битката, да работя за Проекта — те ме промениха, убедиха ме. Да, Проектът заслужава всичко това. Допустим е всякакъв риск — на каквато и да е цена, повярвайте ми.
— Виж какво, казах ти го, когато покривът падаше върху главите ни. Буквално. Беше хитрина, Джаар. Опитвах се да те манипулирам, да те накарам да се биеш, да правиш каквото исках от тебе.
— Зная — усмихна се той. — Разбира се, че съзнавам това. Но мотивите за вашите думи не намаляват истинността им. Не разбирате ли?
Тя впи поглед в продълговатото лице, излъчващо увереност, и от тревога още по-плътно притисна ръце към тялото си.
Напъхан в нервната система на Сплайна, Хари Пул страдаше.
Исусе Христе…
Тялото и сетивата на Сплайна го приютиха като вътрешността на собствената му глава (истинската). Навсякъде около себе си усещаше огромното, страховито туловище. Закаленият външен корпус от плът като че имаше изгаряния трета степен. Сензорните и оръжейните гнезда бяха като отворени рани.
Той разбра, че всеки миг носеше неспирна болка за Сплайна. Да, тези същества се бяха приспособили да оцеляват в пространството и хиперпространството, но на висока цена. Имаше чувството, че е изваден от главата мозък, чиито нервни окончания са били грубо запоени за парни чукове и подемни устройства.
Нима си струваше да платят такава цена дори за изключителното си дълголетие?… Каксът сигурно също бе преживял този ужас. Но си каза, че за толкова чуждо създание като какса болката може би имаше друго значение.
Шокът от грубата атака на Пул е бил достатъчен да убие Сплайна. Болките, които в момента измъчваха Хари, бяха като тежко раждане в свят от тъма и страх.
… Но щом започна да свиква с грамадните мащаби на Сплайна, с незамлъкващия вой на болката, Хари долови и някои… компенсиращи фактори.
Някои от сензорите на кораба — дори древните, първоначални очи като разрушеното от Парз — още работеха. Виждаше звездите през погледа на разумен звезден кораб, бяха далечни, но достъпни като младежки идеали. Все още можеше да управлява, а Сплайнът да се върти. Скрити великански колела от кост се задвижиха някъде в него и той усети центробежните сили на завъртането — сякаш самите звезди бягаха край него и го дърпаха.
И като изгарящ огън в търбуха си чувстваше мощта на хипердвигателя. Предпазливо сви тези странни мускули — и се развълнува от могъществото, което можеше да насочва, могъщество, разплитащо измеренията на самото пространство-време.
Да, да бъдеш Сплайн си имаше своето величие.