Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
След малко Дужек промълви:
— Адски самотно е тук, нали?
— Така е, сър — изсумтя Фидлър.
Уискиджак затвори очи. Онова, което ставаше на хиляди левги от тях, се отиграваше тук. Такова нещо беше империята и винаги щеше да е така, все едно кое е мястото и кои — хората. Всички те бяха сечива, слепи за ръцете, които боравеха с тях. Сержантът беше разбрал тази истина много отдавна. Глождеше го тогава, глождеше го и сега. Единственото облекчение в последно време вървеше редом със смъртната умора.
— Има натиск — продължи унило Върховният юмрук — да разформировам Мостоваците. Вече получих заповедта да слея Втора с Пета и Шеста. Ще продължим като Пета, в почти пълен състав. Приливите тласкат нови води към брега ни, господа, и те миришат горчиво. — Поколеба се, после добави: — Ако ти и взводът ти се измъкнете живи от Даруджистан, сержант, имаш разрешението ми просто да се махнеш.
Главата на Уискиджак се извърна рязко и Фидлър се вцепени.
Дужек кимна.
— Добре ме чу. Колкото до останалите Мостоваци, можеш да спиш спокойно, аз ще се погрижа за тях. — Върховният юмрук погледна на изток и оголи зъби в горчива усмивка. — Притискат ме. Но проклет да съм, ако им се оставя без място за маневриране. Имам десет хиляди войници и много им дължа за…
— Извинете ме, сър — прекъсна го Фидлър, — десет хиляди войници твърдят, че длъжниците са те. Вие само кажете и…
— Тихо — предупреди Дужек.
— Слушам, сър.
Уискиджак мълчеше, но мислите му се завихриха на въртоп. Дезертьорство. Думата закънтя в главата му като траурна песен. А чувстваше, че уверението на Фидлър е искрено. Решеше ли Върховният юмрук Дужек, че е дошъл моментът да направи своя ход, да е на стотици мили от центъра на събитията щеше да е последното място, което сержантът би си пожелал. Твърде близки бяха двамата с Дужек и колкото и да се стараеха да го прикриват, общото им минало винаги тлееше под повърхността. Имаше време, когато Дужек беше наричал него „сър“ и макар Уискиджак да не изпитваше злоба, на самия Дужек все още му беше трудно да приеме този обрат на съдбата. Дойдеше ли моментът, Уискиджак смяташе да бъде до Едноръкия.
— Върховен юмрук — най-сетне проговори той, усетил, че двамата мъже го чакат, — все пак останаха няколко Мостоваци. По-малко са ръцете върху меча. Но мечът все още е остър. Не е в стила ни да улесняваме живота на онези, които са срещу нас — които и да се окажат те. Да си отида просто ей така, кротко… — Сержантът въздъхна. — Е, това би ги устроило, нали? Докато има ръка на меча, една-единствена ръка, Мостоваците няма да отстъпят. Въпрос на чест.
— Чух те — каза Дужек. — А, ето ги, идват.
Уискиджак вдигна глава и очите му проследиха погледа на Върховния юмрук към небето на изток.
Бързия Бен килна глава и изсъска през зъби:
— Хрътките са уловили дирята му.
Калам изруга и скочи на крака.
Седнала на леглото, магьосницата загледа намръщено с помътнелите си очи крачещия из стаята едър като мечок мъж. Стъпките му по стария дървен под почти не издаваха звук. Колкото и едър да беше, Калам сякаш се плъзгаше и това усилваше свръхестественото в сцената с чародея, скръстил нозе и реещ се във въздуха на няколко пръста над пода.
Умората я бе налегнала. Твърде много неща се случваха и всичко ставаше едновременно. Тя тръсна глава и вниманието й отново се върна на Бързия Бен.
Чародеят беше обвързан с Хеърлок, а марионетката беше тръгнала по следата на някого — или на нещо — и го водеше през Лабиринта на Сянка. Хеърлок беше стигнал до самите порти на Владението на Сянката — а след това ги беше преминал.
За известно време Бързия Бен беше изгубил връзка с куклата и тези тягостни минути тишина бяха скъсали нервите на всички. Когато чародеят отново усети присъствието на Хеърлок, той вече не беше сам.
— Вече излиза — обяви Бързия Бен. — Сменя Лабиринтите. С късмета на Опонн, ще се измъкне от Хрътките.
Татърсейл потръпна при това небрежно упоменаване на името на Шута. При толкова много течения, завихрили се под повърхността, непредпазливостта на магьосника като нищо можеше да привлече към тях нежелано внимание.
В стаята като горчив тамян бе надвиснала тежка умора, изпълнена с миризмата на пот и напрежение. След последните си думи Бързия Бен беше свел глава. Татърсейл знаеше, че умът му сега пътува през Лабиринтите, впит в несъкрушима хватка в рамото на Хеърлок.
Калам най-сетне спря пред магьосницата и я погледна в очите.