Потомците на Шанара

— Ставам все по-добра, нали? — каза Рен и правеше едновременно знаци с ръце.

Гарт отговори без звук, а пръстите му бързо се движеха, за да говорят така, както я беше научил. По-добра си, но все още не е достатъчно — преведе си тя. Усмивката й още повече се разшири и тя го потупа по ръката:

— Никога няма да стана добра колкото теб предполагам. Иначе ще загубиш работата си.

Тя грабна тоягата и на шега замахна, но той отскочи назад. За миг застанаха един срещу друг, след това се отказаха и тръгнаха към брега на езерото. Точно отвъд залива имаше малка полянка — на не повече от половин час път, която беше идеално място за лагер през нощта. Рен я беше забелязала по време на гонитбата и тръгна нататък.

— Уморена съм, всичко ме боли и никога не съм се чувствала толкова добре — каза весело момичето, докато се движеха, усещайки последните слънчеви лъчи по гърба. Тя си затананика някакви песни за Скитниците и свободния живот, за това какво е било и какво ще бъде. Гарт вървеше като сянка зад гърба й.

Намелиха лагера, накладоха огън, приготвиха и изядоха вечерята си, след което започнаха да си пийват бира от голям кожен мех. Вечерта беше топла и приятна и мислите на Рен Омсфорд се лутаха свободно. Имаха още пет дни преди да почнат да ги очакват. Тя харесваше излетите с Гарт — бяха занимателни, предизвикателни. Големият Скитник беше най-добрият учител — този, който оставяше учениците си да се учат от опита си. Никой не знаеше колкото него за преследване, примки и всякакви номера в трудното изкуство да останеш жив. Той бе нейн настойник от самото начало. Никога не бе питала защо я избра — просто беше щастлива, че го е направил.

За миг се заслуша в звуците на гората, опитвайки се по навик да си представи това, което се движеше в тъмнината, животът, който водеше, беше странен и опасен, но не можеше вече да си го представи друг. Бе роден Скитник и бе живяла с тях почти през целия си живот с изключение на първите няколко години, които беше прекарала в селцето Шейди Вейл в Южната земя, заедно с братовчедите си Омсфорд. От много години бе в Западните земи и пътуваше с Гарт и останалите — тези, които я бяха приели след смъртта на родителите й и я бяха научили на своя начин на живот. Всичко на запад принадлежеше на скитниците — от Кершолт до Ирибис, от Долината на Рен до Синия вододел. Едно време бе принадлежало и на Елфите. Но сега те бяха изчезнали. Скитниците казваха, че са минали в легендите. Бяха загубили интерес от живота на смъртните и се бяха върнали във вечността.

Някои го оспорваха. Казваха, че Елфите все още са там, но се крият. Тя не знаеше нищо със сигурност. Знаеше само, че това, което бяха оставили, бе див рай.

Гарт й подаде кожения мех и тя отпи, а после му го върна. Започна да се приспива. По принцип пиеше малко, но тази вечер се чувстваше особено горда. Не получаваше често похвали от Гарт.

Времето, прекарано в Шейди Вейл, изглеждаше твърде отдавна, въпреки че достатъчно добре си го спомняше. А за Омсфорд, особено за Пар и Кол, все още мислеше. Едно време те бяха единственото й семейство. Но като че ли всичко това се бе случило в друг живот. Сега Гарт беше нейното семейство — нейната майка, баща и брат заедно — единственото истинско семейство, което познаваше. Бе прибързана към него, както към никой друг. Страшно много го обичаше.