Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Отговорът на Уокър Бо бе неочакван:
— Това реших и аз! — Тясното му лице беше решително, когато Пар отново погледна нагоре. — Докато те чаках да се събудиш и се държах настрани от другите в горите отвъд Сторлок, реших това — той поклати глава. — Случките и обстоятелствата понякога са срещу нас. Отменяме някои от принципите си само за да ги заменим с други. Това, че се криех, почти ти струваше живота. Не бих могъл да го рискувам отново.
Пар поклати глава.
— Не можеш да бъдеш отговорен за рисковете, които поемам, Уокър. Никой човек не би могъл да издържи на такава отговорност.
— О, Пар, може. И би трябвало да го направи, ако има възможност. Не разбираш ли? Ако имам възможност — отговорен съм да го използвам. — Тъжно поклати глава. — Може да искам друго, но това не променя нещата — той се изправи. — Е, дойдох да ти кажа нещо, а все още не съм го направил. Най-добре да приключвам и да те оставя да почиваш. — Загърна се в плаща, сякаш почувства внезапен хлад. — Идвам с теб — простичко каза той.
Пар изсумтя от учудване:
— При Рога на пъкала ли?
Уокър Бо кимна.
— Да се срещнем със сянката на Аланон — ако наистина тя ни призовава — и да видим какво ще ни каже. Не обещавам нищо повече, Пар. Не можем да се преструваме, че светът започва и свършва там, където ние сме поставили границите му. Трябва да знаем, че понякога той се простира в живота ни по начин, който не бихме искали, но трябва да се изправим с лице към неговите предизвикателства. — Лицето му беше отражение на емоции, които Пар едва сега започна да разпознава. — Аз също бих искал да разбера какво ми е отредено — прошепна той.
Уокър се протегна и постави жилавата си, бледа ръка върху тази на Пар.
— Сега почивай. Имаме пред себе си друго пътуване и само ден-два да се подготвим. Нека аз отговарям за подготовката. Ще кажа на другите, че ще дойда при вас, когато е време да тръгваме.
Той тръгна, но после се поколеба и се усмихна.
— Опитай се да мислиш за мен по-добри неща след всичко това.
След това излезе през вратата и изчезна, а усмивката остана на лицето на Пар.
Уокър Бо удържа думата си. След два дни се върна малко след изгрев слънце с коне и провизии. Пар вече беше станал от леглото и се разхождаше наоколо, възстановен след приключението в Старото тресавище. Беше облечен и чакаше на верандата заедно със Стеф и Тийл, когато чичо му се измъкна от горските сенки с малкия си керван.
— Странен човек — измърмори Стеф. — Повече е дух, отколкото човек — усмивката му беше пресилена.
— Уокър Бо е достатъчно реален — отговори Пар, без да погледне Джуджето. — И често го посещават духове.
— Сигурно са доста смели.
Сега Пар го погледна:
— Все още те плаши, нали?
— Да ме плаши? — Стеф глухо се засмя. — Чу ли го, Тийл? Взема ме за страхливец! — Лицето му бързо възвърна израза си. — Не, човече, вече не ме плаши. Само ме учудва.
— Дано имаме късмет, приятели — каза той и обърна коня си на запад към равнината.
Дано имаме, наистина — помоли се наум Пар Омсфорд.
ГЛАВА 13
Слънчевата светлина озаряваше спокойната повърхност на езерото Мириан през клоните на дърветата и оцветяваше водата в златисто червено. Това караше Рен Омсфорд да примигва от блясъка. По на запад Ирибийските планини стояха като черна граница между земята и небето и хвърляха първите нощни сенки върху просторния Търфинг.
Още час, може би малко повече и ще бъде тъмно — помисли си тя.
Спря накрая на езерото и за момент остави самотата на падащия мрак да я обземе. Цялата Западна земя трептеше от горещината на умиращия летен ден и като мързелива котка чакаше безкрайно търпеливо нощта и хлада, който ще донесе.
Тя си губеше времето.
Върна се, за да провери знаците, които бе оставила преди няколкостотин крачки, но не откри нищо. Той също сигурно се е изпарил във въздуха. Реши, че си играят на котка и мишка. Може би това беше причината.
Тази мисъл я осени, докато продължаваше напред между дърветата покрай езерото, като претърсваше всичко с подновена решителност. Беше малка и слаба, но доста жилава. Кожата й бе с цвят на орех от времето и слънцето, а пепеляворусата й коса беше почти като на момче — къса и къдрава.
Чертите й бяха като на Елф — веждите гъсти, ушите малки и заострени, а лицето слабо и скулесто. Очите й бяха с цвят на лешник и постоянно се движеха докато се оглеждаше.
Откри първата му грешка на около стотина крачки по-напред — счупено клонче; и втората, малко по-нататък — отпечатък от ботуша му на пясъка между камъните. Засмя се, без да иска, а увереността й порасна и тя извади дебелата тояга. Обеща си да го пипне.