Атентати, които трябваше да променят света
- Автор: Боровичка Вацлав Павел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Милушева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Атентати, които трябваше да променят света». Краткое содержание книги:
Добре подбраните и сполучливо описаните епизоди не само вълнуват читателя, но го и насочват към сериозни размисли.
В Босна и Херцеговина се стига до екстремизъм, какъвто никой от заговорниците не е очаквал. Шефът на сараевската полиция е принуден на потърси помощта на войската. По заповед на главнокомандуващия австрийската армия из улиците плъзват въоръжени патрули.
Войниците заемат позиции край мостовете и обществените сгради, но не за да пазят австрийския авторитет, а да предотвратят масовото избиване на сръбски граждани.
И когато привечер на другия ден след атентата зазвъняват сараевските камбани и пред стария конак, построен още в турско, спират катафалките с убитите, за последно сбогом се стичат хиляди сараевски граждани.
По това време Франц Йосиф е на лечение в Бад Ишл. Когато адютантът му поднася телеграмата за сараевския атентат, императорът реагира съвсем по своему: „Провидението се погрижи да въведе ред, който аз не успях да осигуря.“
Така двамата арестувани атентатори стават косвено съюзници на император Франц Йосиф, защото му помагат да се отърве от черната овца на Хабсбургите Франц Фердинанд и от неговата неравностойна съпруга. Тяхната смърт възстановява стария ред. Затова Франц Йосиф не взема много присърце сараевската трагедия.
Събитията се развиват не съвсем според очакванията. Планираният от професионалисти и проведен от вдъхновени патриоти, но по твърде аматьорски начин атентат бе успешен благодарение на случайността. Политическият ефект, на който те толкова разчитаха, получи съвсем друга насока.
Виена не си създаваше големи грижи около мъртвата съпружеска двойка, с изключение, разбира се, на главния хофмайстор на хабсбургския род граф Монтенуово.
Той бе съвсем безпомощен. Никога и никъде досега не бяха погребвали престолонаследник с неговата съпруга, на която не се полагаха високи почести.
Междувременно в Сараево е строена рота улани и целият босненски полк. Заемат места барабанчиците и величията с фесове и цилиндри. Поставят двата ковчега върху кола, теглена от четири впряга, и шествието потегля към гарата, където пред специалния влак щеше да стане прощаването. По-нататък пътят на убитите води към пристанището Меткович, после с моторна яхта, която спира до най-модерния австроунгарски боен кораб „Вирибус унитис“. Въпреки строгите правила на испанския дворцов церемониал този път София Хоткова-Хоенберг попада на палубата на кораба. Но във Виена не бяха още готови и затова главнокомандуващият прати телеграма на капитана корабът да не се движи с пълна пара, за да пристигне в Триест след тридесет и шест часа.
Бойният кораб „Вирибус унитис“ влиза в пристанището на Триест на втори юли вечерта, но убитите остават на палубата, тъй като във Виена все още не бяха наясно как да се отнесат към неравностойните мъртъвци.
Ковчезите пристигнаха със специалния влак във Виена, на централната гара чакаха две катафалки. Едната е по-проста, почти един метър по-ниска, предназначена за графиня Хоткова. По отношение на самия обряд граф Монтенуово също наложи волята си. До краката на ерцхерцога поставиха отличителните знаци на неговите светски звания: генералската шапка с пера, сабята, короната на принц и херцогската шапка, а на кадифената възглавничка цял комплект от ордени и отличия. На възглавничката на неговата съпруга поставиха бели ръкавици и ветрило — отличителните знаци на придворната дама. Дори и след смъртта Хабсбургите показаха, че не са я приели в своите среди, че е била търпяна, но не и желана.
На дванадесети октомври в голямата зала на дивизионния съд на военния затвор започва процесът срещу атентаторите. Богдан Наумович и Майер Хофман с председател на съда Луиджи фон Цуриналди водят делото срещу двадесет и петимата обвиняеми. Нито един от обвиняемите атентатори в деня на атентата не бе навършил двадесет години, Грабеж и Попович бяха дори на осемнадесет, а Чубрилович едва на седемнадесет.
Всички заговорници смятаха атентата за неизбежен, представяха се за революционери и не скриваха ненавистта си към Австрия. Заявяваха, че се борят за освобождението на всички славяни от австроунгарския гнет. Франц Фердинанд трябвало да заплати с живота си за злините, сторени от Австрия на Босна и Херцеговина.
На двадесет и осми октомври съдът произнася присъдата. Поради непълнолетие не получават смъртна присъда Принцип, Грабеж и Чабринович. Те са осъдени на двадесет години лишаване от свобода, а останалите непълнолетни — от шестнадесет до десет години. Данило Илич, Велко Чубрилович, Недьо Керович, собственикът на кино Мишо Йованович и Яков Милович са осъдени на смърт чрез обесване. По-късно Керович и Милович бяха помилвани от императора, а останалите — обесени. Процесът срещу Принцип и съучастниците, му не е единственият. В Тузла са осъдени тридесетима заговорници, а в Травник — шестдесет и пет. Генерал-губернаторът Потьорек създава помощни ударни отряди, в които влизат антисръбски настроени младежи от низшите съсловия. До края на юли 1914 г. са арестувани към пет хиляди сърби, от които около сто и петдесет са обесени в първите месеци на войната.