Сребърни реки

— Без съмнение още едно място, дето името му е по-страшно от него самото — засмя се Бруенор, който явно не бе особено впечатлен. — Може ли да бъде по-зле от Долината?

Не особено убеден, Риджис сви рамене.

— Разказите за Троловите блата, както ги наричат, може да са попреувеличени, ала и така да е, не вещаят нищо добро. Всички градове на Севера се възхищават от смелостта на жителите на Несме, които въпреки трудностите и опасностите, успяват да поддържат търговския път покрай Сурбрин.

— А дали не е възможно тез’ разкази да тръгват от самите жители на Несме — отново се изсмя Бруенор, — та да се изкарат по-смели, отколкото са?

Риджис не каза нищо.

Когато спряха, за да обядват, във въздуха затрептя лека мъглица и потопи всичко в неяснота. Далеч на север се бяха появили тъмни облаци и с трескава бързина се приближаваха към тях. Дризт изобщо не беше учуден. В дивите земи дори и времето се превръщаше във враг.

Бурята ги връхлетя по-късно следобед. Дъждът се сипеше, гъст като завеса, едър град трополеше около тях и отскачаше от очукания шлем на Бруенор. Ярки светкавици прорязваха потъмнялото небе, мощните гръмотевици замалко не ги повалиха от конете им. Ала четиримата продължаваха напред, затъвайки все по-дълбоко в гъстата кал.

— Това е истинското изпитание на пътя! — опита се Дризт да надвика виещия вятър. — Много повече пътници стават жертва на бури, отколкото на орки, защото забравят да се подготвят за тях, когато тръгват на път!

— Ха! — предизвикателно изсумтя джуджето. — Малко пролетен дъждец, нищо повече!

Сякаш в отговор на дръзките му думи, току до тях падна ослепителна мълния. Конете се изправиха на задните си крака и запръхтяха уплашено. Разперило крака, понито на Бруенор падна в калта и замалко не премаза изуменото джудже.

Понито на Риджис също побесня, но полуръстът успя да скочи от седлото и се претърколи встрани.

Бруенор се изправи на колене и изтри калта от очите си, без нито за миг да спира да ругае.

— Гоблините да го вземат! — изплю се той и се вгледа в понито си. — Проклетото животно куца!

Уолфгар успя някак да овладее коня си и се опита да настигне подивялото пони на Риджис, ала едрият град плющеше с всичка сила, заслепяваше го, удряше яростно жребеца му и той отново започна да се бори с уплашеното животно.

Изтрещя гръм. После още един. И още един.

Дризт покри главата на своя кон с наметката си и като зашепна успокоително в ухото му, бавно го поведе до джуджето.

— Куца! — повторно изкрещя Бруенор, макар че Дризт едва ли можеше да го чуе.

Елфът безпомощно поклати глава и посочи към секирата на приятеля си.

Мълниите все така раздираха небето без да спират, свирепият вятър свистеше във въздуха. Дризт се наклони на една страна, за да се предпази от вихъра, ала знаеше, че няма да успее да удържа жребеца си още дълго.

Ледените парчета на градушката ставаха все по-едри и по-тежки и се стоварваха със силата на огромни куршуми.