Сребърни реки
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърни реки». Краткое содержание книги:
Силно притеснена, Кати-Бри си мислеше същото. Изобщо не изгаряше от желание да пътува заедно с отвратителното чудовище, ала не искаше дори да мисли каква касапница ще завари, когато най-сетне се добере до приятелите си, ако Ентрери откажеше помощта на Дендибар.
— Не се страхувай — успокоително рече Дендибар. — Бок е напълно безопасен, защото няма собствени, мисли. Нали разбирате, той всъщност няма мозък. Подчинява се безпрекословно на моите заповеди или на заповедите на Сидни и ако му наредя, би влязъл и в огъня!
— Трябва да свърша още няколко неща в града — Ентрери вярваше на думите на магьосника, но изобщо не искаше да научава повече за гнусното чудовище. — Кога тръгваме?
— Най-добре е да потеглите през нощта — отвърна Дендибар. — Ела при горичката пред Кулата, когато слънцето залезе. Ще те чакам там, за да ви изпратя на път.
Когато Ентрери, Кати-Бри и Сидни си тръгнаха, Дендибар потупа яките рамене на чудовището с дълбока привързаност. Бок беше скритото му оръжие, неговата защита срещу съпротивата на четиримата пътешественици и срещу измяната на Артемис Ентрери. Никак не му бе лесно да се раздели с творението си, което го пазеше от домогващите се до мястото му магьосници. Макар никога да не го бе изричал направо, Дендибар ясно бе дал да се разбере, че всеки, който се осмели да го нападне, ще трябва да се разправя с Бок, дори и той самият да е мъртъв.
Ала пътят, който водеше до елфа и спътниците му, можеше да се окаже дълъг, а Господарят на Северната кула не можеше да си позволи да изостави задълженията си, ако искаше да запази своята титла. Особено като се имаше предвид, че Главният чародей, който прекрасно разбираше опасността от съвсем явните домогвания на Шарения до Централната кула, нямаше да пропусне да се възползва и от най-малката възможност да се освободи от него.
— Нищо не може да те спре, приятелю! — рече Дендибар на чудовището.
В действителност, магьосникът успокояваше сам себе си и се опитваше да се убеди, че наистина бе взел правилното решение. Не се съмняваше във верността на Сидни и Йердан, ала Ентрери и четиримата герои от Долината на мразовития вятър в никакъв случай не биваше да бъдат подценявани.
— Дадох ти ловна сила — обясни Дендибар и захвърли безполезния вече пергамент на пода. — Целта ти е Елфът на мрака и сега можеш да усетиш присъствието му, колкото и далеч да се намира той от теб. Открий го! Не се връщай без Дризт До’Урден!
От сините устни на Бок долетя гърлено ръмжене — единственият звук, който безмозъчното същество можеше да издава.
Когато по-късно същата вечер Ентрери и Кати-Бри пристигнаха в горичката пред Домовата кула, магьосникът и останалите вече ги очакваха.
Йердан стоеше малко встрани — очевидно никак не му се щеше да се впусне в това приключение, но нямаше друг избор. Войникът се боеше от чудовището, не изпитваше особена симпатия (нито пък доверие) и към Ентрери. Още повече обаче, се боеше от Дендибар и опасностите, които щеше да срещне по пътя, бяха нищо в сравнение с онова, което го очакваше от ръцете на шарения магьосник, ако откажеше да се подчини.
Сидни се отдели от малката групичка и се отправи към Ентрери и Кати-Бри.
— Добре дошли! — сега не му бе времето да се съревновава със страховития си партньор. — Дендибар вече приготвя жребците. Бързо ще стигнем до Сребърния град, дума да няма!
Ентрери и Кати-Бри погледнаха към шарения магьосник. Бок стоеше до него и държеше някакъв пергамент пред очите му. На земята лежеше бяло перо и Дендибар изливаше върху него димяща течност от една стъкленица, а от устата му се носеше напевът на заклинание.
В краката му се надигна гъста мъгла, сгъсти се и се изви във въздуха, придобивайки все по-ясни очертания. Дендибар я остави да се трансформира и се премести няколко крачки встрани, където повтори цялата магия. Когато първият магически кон се материализира, Дендибар тъкмо сътворяваше четвъртия, последен жребец.
Ентрери вдигна вежди:
— Четири? — обърна се той към Сидни. — Но ние сме петима.
— Бок не язди — отвърна тя и се засмя при мисълта, че чудовището може да се качи върху някой кон. — Той ще тича.
С тези думи тя се обърна и тръгна към Дендибар, оставяйки Ентрери сам с мислите му.