Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Уличната котка! — прошепна тя отвратено и докато гледаше как белите облачета на дъха й се разтварят в хладната нощ, прииска й се и това ново, чуждо име да си иде с тях.
Все пас, добре разбираше младата жена, то й беше дадено с обич и съчувствие и тя го бе приела и дори бе свикнала с него.
Потънала в мисли, тя сви зад странноприемницата, в една зле осветена, ала добре позната й уличка, където нямаше от какво да се бои, и се покатери по улука. Иначе полегат, точно там покривът беше сравнително равен и Кат идваше тук толкова често, колкото й позволяваха задълженията в „Задругата“. Тук, под звездите на нощното небе и над светлините на Палмарис в краката й, тя се връщаше назад към миналото си, опитваше се да си припомни коя е и откъде идва.
Виждаше се, смътно и откъслечно, как влиза в някакво село, ранена и изнурена, покрита със сажди и кръв; спомняше си топлия прием, който беше срещнала там, както и безбройните въпроси, на които не можеше да отговори. После дойде дългото пътешествие заедно с един търговски керван, тръгнал да разменя изкусно изработени предмети от южните градове срещу кожите и огромните дървета на Дивите земи, които корабостроителите в Палмарис използваха за мачти. Гревис Чиличънк също беше дошъл с търговците, за да си набави едно много специално вино, наричано богъл от онези, които го познаваха. Добродушният ханджия беше харесал бедното момиченце от мига, в който я видя (именно той й беше дал шеговитото име „Уличното коте“) и селяните на драго сърце се бяха простили както с нея, така и с мнозина от по-слабите си близки, тъй като се бояха да не би и техният дом да стане жертва на опустошително нападение като онова, сринало родното село на Кат.
Младата жена се облегна на изцапания със сажди комин и топлината му отне частица от мразовития дъх на нощта.
Защо не можеше да си спомни името на родното си село или на онова, в което Гревис я беше открил? На няколко пъти отваряше уста, за да попита Петибуа и Гревис, ала все пак си замълчаваше, сякаш нещо, скрито дълбоко у нея, се боеше да чуе отговора. От своя страна, осиновителите й също не я притискаха да си спомни; една нощ Кат ги беше чула как си обещават да й дадат всичкото време, от което има нужда, за да се съвземе.
— А може би никога няма да си спомни — беше казала тогава Петибуа. И мен ако питаш, тъй може и да е по-добре.
— Пък и нали вече си има ново име — добавил бе Гревис. — Макар че да бях знаел, че то ще си й остане, щях да й измисля някое по-подходящо!
При тези думи и двамата се бяха разсмели, не подигравателно, а с искрена радост, задето бяха успели да помогнат на някой, който наистина се нуждаеше от помощта им.
Кат ги обичаше с цялото си сърце, ала напоследък все по-често си мислеше, че е дошло време да разбере коя е и откъде идва. Вдигна очи и се загледа в облаците, които бавно се носеха по небето и ту скриваха звездите, ту отново ги оставяха да засияят с удвоен блясък през някоя пролука. Колко различни можеха да ти се сторят дори познатите неща, погледнеш ли ги от различен ъгъл, помисли си Кат, докато съзерцаваше нощното небе, потапяше се в него и се оставяше да бъде отведена назад, в един завинаги изгубен живот. Та нали винаги бе виждала небето над себе си, както сега, в Палмарис, така и в миналото, което бе забравила. Може би познатата гледка щеше да й върне поне частица от спомените!
В съзнанието си Кат се видя как се изкачва по невисок, обрасъл с дървета склон, как се обръща назад, към сгушеното на дъното на долчинката село и как после вдига поглед към небето над него и към нежните багри на Ореола.
— Ореола! — прошепна тя, внезапно осъзнала, че откакто живее в Палмарис, нито веднъж не е виждала Ореола.
После неволно се намръщи — а дали подобно съзвездие наистина съществуваше, или онова, което тя смяташе за спомен, беше самозаблуда, шега на собствената й памет?
Ако обаче то съществуваше, а споменът беше истински, значи тя току-що бе открила частица от мозайката, в която се бе превърнал забравеният й живот.
За миг се поколеба дали да не слезе в „Задругата“ и да разпита за Ореола, ала силно, металическо дрънчене я сепна и я извади от унеса й.
Някой се катереше по улука.
Младата жена не се разтревожи особено… поне докато не видя едно познато, мръсно лице да изниква под нея.