Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
И най-лошото, можех да определя посоката, от която идваше. Ако дъждът се изливаше малко по-шумно или пък трясъкът бе малко по-тих, може би щях да успея да сбъркам и смело да отида да разследвам в грешната посока. Но нямах този късмет.
Все пак, винаги съществуваше малката възможност Куизъл да е още жива.
Така че направих две неща. Първо, произведох още един пламък, надявайки се на чудото някой от другите стражи от групата да го забележи. Най-близкият, ако не ме лъжеше паметта, беше един фолиот, базиран някъде по-надолу около „Черинг крос“. Той представляваше мършав индивид, лишен от храброст и инициативност, но всяко подкрепление сега щеше да е добре дошло, дори и само като пушечно месо.
Тръгнах на север на височината на комините, по пътя, откъдето бе дошъл звукът. Насочвах се към квартала с музеите. Летях толкова бавно, колкото е възможно на един орел, без да падне от въздуха36. През цялото време оглеждах сградите отдолу. Районът беше пълен с луксозни магазинчета, малки, тъмни, дискретни. Старите изрисувани табели над вратите загатваха за удоволствията вътре: огърлици, топове коприна, джобни часовници със скъпоценни камъни. Златото определено преобладаваше в района, както и диамантите. Точно на тези места магьосниците идваха да си купуват онези малки допълнения, които подчертаваха статуса им. Богатите туристи също се тълпяха тук.
Страхотният трясък не се повтори; всички витрини на магазините изглеждаха напълно здрави, малките им светлинки горяха, дървените табели скърцаха от вятъра.
Дъждът падаше навсякъде около мен, долу по улиците. На места камъните бяха изчезнали под водната повърхност, която сега изглеждаше на точици. Нямаше и следа от никой, нито смъртен, нито някой друг. Едва ли не летях над призрачен град.
Пътят малко се разшири и минаваше от двете страни покрай малък кръг трева и хубави цветя. Гледката изглеждаше нелепо на тясната уличка, някак си не на място. После се забелязваха старият пречупен пилон в средата на тревата, знаменцата, скрити сред цветята, и се разбираше предназначението му37. Властите на Лондон винаги ги е бивало в това да дават пример на обикновените, въпреки че през последните години телата на престъпниците биваха окачвани само в района на затвора, около Тауър. (Считаше се, че иначе отблъскват туристите.). Тази нощ мястото изглеждаше доста обрулено от вятъра и наводнено, но това, което ме заинтригува и ме накара да опиша кръг преди да кацна на пилона, бяха следите в тревата.
Отпечатъци от стъпки и то какви. Огромни. Леко наподобяваха шпатула, с отпечатък от по един отделен пръст на по-широкия край. Пресичаха тревния кръг от единия край до другия, а всеки отпечатък бе потънал дълбоко в почвата.
Изтръсках влагата от перата на главата си и почуках с нокти по пилона. Идеално. Просто идеално. Врагът ми не само беше тайнствен и силен, а също и голям и тежък. Нощта ставаше все по-хубава и по-хубава.
Проследих посоката на стъпките с орловия си поглед. Първите стъпки оттатък тревата все още бяха частично видими, както се виждаше от разхвърляните следи натрупана кал. След това изчезваха, но бе ясно, че нито един от магазините и от двете страни не беше пострадал от вниманието на мародера. Жертвата ми очевидно отиваше другаде. Полетях и продължих по пътя. Улица „Джибит“ свършваше при широк булевард, който се простираше наляво и надясно в мрака. Право насреща имаше висока, внушителна ограда от метални пръти, всеки от които по шест метра висок, пет сантиметра дебел и от твърдо желязо. Оградата имаше двойна порта, която висеше отворена. Всъщност, за да бъдем точни, висеше отворена на близката улична лампа заедно със солидно количество от прътите около нея. В оградата зееше огромна крива дупка. Нещо я беше разкъсало на две в бързината си да се вмъкне вътре. Колко е хубаво да си толкова нетърпелив. За разлика от нещото, аз се приближих с изключителна неохота, летейки бавно през улицата.
Кацнах на едно изкривено парче от метала. Зад унищожената порта имаше широка алея, водеща до огромни стълбища. Над последните се издигаше гигантски портал от осем внушителни колони, прикрепени към огромна сграда, висока като замък, еднообразна като банка. Разпознах я по старостта: легендарния Британски музей. Простираше се встрани и в двете посоки, крило до крило, по-далеч, отколкото можех да видя. Имаше размерите на огромен блок38.
36
Ако е възможно крилата да се размахват предпазливо, аз правех точно това.
37
Името на улицата „Джибит“, също донякъде издаваше това — Gibbet (англ.) в превод бесилка. — Бел.прев.
38
Британският музей беше дом на милиони антики, няколко дузини от които бяха законно придобити. В продължение на двеста години, преди управлението на магьосниците, лондонските управници бяха свикнали да задигат всичко интересно от страните, които техните търговци посещаваха. Това беше нещо като национална страст, основаваща се на любопитство и алчност. Лордове и дами, обикалящи Европа, си държаха очите отворени за дребни ценности, които можеха да натикат незабелязано в чантите си; войници на походи пълнеха сандъците си със заграбени скъпоценни камъни и реликви; всеки търговец, който се връщаше в столицата, носеше отделно една щайга с ценности. Повечето от тези предмети накрая се озоваваха в постоянно увеличаващата се колекция на Британския музей, където се излагаха на показ с ясни етикети на множество езици, така че чуждестранните туристи можеха да дойдат и да видят изгубените си ценности при минимум неудобства. С течение на времето магьосниците отмъкваха магическите предмети от музея, но той все пак си оставаше впечатляваща културна костница.