Мъжки игри

— Вие искате да постоя с вас, докато не вземете това решение?

— Да. Искам. Но не смея да ви помоля за това. Днес е неделя — ден за законна почивка, сигурно си имате някакви свои планове. И после — не е много радостно да прекарваш времето си в компанията на умиращ старец. Сигурно сте премръзнали и огладнели? — внезапно смени темата той.

— Не, защо? — учтиво отговори Настя, макар че всъщност ужасно бе премръзнала и умираше от глад.

— Не ме лъжете — разсмя се Денисов. — По очите ви личи, че не е вярно. Да отидем в моята стая и да си направим прощален обед. Ама не ме гледайте, сякаш вече съм мъртъв! Още съм жив и понеже осъзнавам неприятната перспектива, искам да изживея онова, което ми е останало, с радост и удоволствие. Да вървим, да вървим!

Той стана с усилие от пейката и отново се опря на ръката на Настя. Сега Едуард Петрович крачеше още по-бавно и те преодоляваха няколкото десетки метра, които ги деляха от входа на болничната сграда, толкова дълго време, сякаш за всяка крачка бяха нужни неимоверни усилия. В болничната стая, която повече приличаше на президентски апартамент в скъп хотел, Денисов се съблече и когато остана по анцуг, Настя с ужас видя колко е отслабнал. Кожа и кости. А беше толкова снажен и широкоплещест…

Стаята на Денисов наистина беше особена, не като за обикновени болни. Беше по-скоро апартамент. Вероятно при съветската власт тук бяха лежали министри и членове на Политбюро, а сега, когато всичко беше поставено на комерсиална основа, тук можеха да настанят всекиго, който притежаваше съответните суми. Апартаментът се състоеше от три стаи: спалня, хол и кабинет. Очевидно се предполагаше, че високопоставените пациенти не само ще оздравяват тук, но и ще приемат посетители и ще работят върху важни документи, определящи съдбините на страната.

Те се разположиха в хола, а влезлите след тях телохранители веднага започнаха да слагат масата. От хладилника в ъгъла изникнаха чинии с есетра и топено сирене, кристални съдинки с хайвер, плодове.

— Да се нахвърляме! — весело заяви Денисов. — Но не се увличайте, предстои ни готвено.

— Между другото как е вашият прочут готвач? — попита Настя.

— Алан ли? Ще видите с очите си как е. Доведох го със себе си. Както разбирате, на мен ми разрешават дори тук да имам свой готвач. Онова, което ми предлагаше болничната кухня, е определено неприемливо. Освен това ме посещават доста хора, а аз съм свикнал да бъда гостоприемен домакин. Алан нощува у приятели, тук наблизо, а от сутрин до късно вечер е в клиниката.

На Настя се стори, че настроението на Едуард Петрович се подобри, дори очите му заблестяха. Той започна да ръси комплименти, да разказва вицове и разни забавни случки от живота си. Скоро се появи Алан — дребен и набит, с голямо шкембе и голяма брада, той приличаше на весело добродушно джудже. Веднага позна Настя и разцъфна в широка усмивка, святкайки със златните коронки на зъбите си.

— Радвам се, че ви виждам, радвам се, че ви виждам — бърбореше той, докато подреждаше в блюдо зеленчуците, приготвени по специален начин, — аз пък си блъсках главата за кого ли Едуард Петрович още от сутринта поръча такава трапеза. Знае се, че мъжете предпочитат месо, а вие обичате риба и зеленчуци, не съм забравил, нали?