Мъжки игри

— Защо? — Тя зададе този въпрос, загледана в жълтите тигрови очи на Заточни. — Защо не сте могли да ми кажете всичко от самото начало? Оставихте ме на тъмно, като безмозъчна марионетка, местели сте ме като пешка по шахматна дъска. Иван Алексеевич, нима до такава степен не сте ми имали доверие?

— Не е там работата. Когато се играят ТАКИВА игри, не става дума за доверие. Става дума само за целесъобразност.

Настя затвори очи и се отпусна на облегалката на дивана. Едва сега почувства колко са се уморили напрегнатите мускули на гърба й.

— Какво направихте с мен… Ако знаехте какво преживях през това време… Буквално не ми се живееше. Бях принудена да подозирам собствения си втори баща, който за мен е като истински. Всеки ден живеех с това и не знаех какво да правя… Ако знаех предварително, че цялата работа е в Мелник… Господи, Иван Алексеевич, защо, защо не ми казахте?

— Така трябваше. Бяхте естествена и се държахте правилно. И само затова не подплашихте Мелник. Защото вие не сте актриса и никой не би могъл да гарантира, че ще играете убедително. Повтарям ви: това са сериозни игри и в тях не се правят отстъпки на никого.

— Да, разбира се — промърмори тя, изпитвайки едновременно облекчение, отвращение и тъга.

— Анастасия, имайте предвид, че ще се наложи още известно време да изтърпите началника си. Още не сме готови да вземем решителни мерки, не всички материали са събрани. Аз настоятелно ви съветвам да си вземете отпуск или да влезете в болница. Явно сте болна, почивката и лечението ще ви бъдат от полза. А когато се върнете, всичко ще бъде свършено.