Мъжки игри
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #17
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мъжки игри». Краткое содержание книги:
— Анастасия, вие напълно сте очаровали целия ми екип — шеговито я подкачи Денисов. — Само помислете — повече от три години Алан не е забравил кулинарните ви предпочитания. Това говори много! Струва ми се, че Толя Старков не е безразличен към вас.
— Какви ги приказвате! — смути се Настя. — Сторило ви се е.
Анатолий Владимирович Старков беше началник на контраразузнаването в екипа на Денисов. Ако Настя можеше да се абстрахира от правовите реалии, той й импонираше със своето спокойствие и деловитост, както и с обстоятелството, че беше от малкото хора, които не смятаха, че жена, работеща в криминалната милиция, е екзотично недоразумение.
— А, не, драга моя, не ми се е сторило. Когато се готвех да ви помоля да помогнете в издирването на престъпника, който уби моята Лилиана, Толя много дълго и старателно ме моли да се откажа.
— Така ли? Сигурно се е съмнявал, че ще мога да ви помогна?
— В никакъв случай. Той никога не се е съмнявал във вашите способности. Той, видите ли, се опасяваше, че ще ви поставя в неудобно положение. Много ме моли да не ви закачам.
— И само от това вие си направихте извода, че Анатолий Владимирович не е равнодушен към мен? Той просто е деликатен човек и толкоз.
— Ъхъ, ъхъ — промърмори Денисов, — а пък аз, излиза, съм лишен от деликатност. Да можехте да чуете с какъв трепет в гласа произнася името ви. Добре де, това са глупости, старчески дрънканици. Я по-добре ми кажете как върви семейният ви живот.
— Върви своеобразно — засмя се Настя. — В момента съм сама, мъжът ми е в Щатите, изнася лекции по висша математика.
Те си бъбреха леко и непринудено, сякаш наблизо ги нямаше нито тежката болест, нито наближаващата смърт. След второто, Алан поднесе на Настя кафе, а на Денисов — любимия му коктейл от мляко с ябълков сок. Навън бързо се мръкваше, денят преминаваше в нощ, а Денисов още не пускаше Настя, като намираше нови и нови теми за разговор. На няколко пъти влиза лекарят и със задоволство отбелязваше, че болният в навечерието на операцията е бодър, весел и не се притеснява. Най-сетне Едуард Петрович премина към най-важното.
— Да се върнем към Програмата — каза той, като рязко изостави шеговития тон. — Разбрах, че все пак не ми е безразлично какво ще стане в моя град, след като аз си отида. Няма да се повтарям излишно, вие прекрасно знаете, че ние оказваме на нашия град огромна спонсорска помощ, с мои пари се ремонтират училища и се купуват лекарства и оборудване за болниците, строят се пътища, осъществяват се социални програми, подпомагат се социално слаби хора и така нататък. Ако пострадат структурите, които работят и носят приходи за моя град, на първо място ще пострада населението. Ето защо искам максимално да обезопася своята рожба, поне за известно време, докато градският бюджет не укрепне достатъчно. Ето за какво ви моля, Анастасия. Ако самата вие решите да разровите това, което е свързано с Програмата, предупредете хората, които ще останат след мен. Например споменатия днес Толя Старков. Аз не мога и не искам да ви моля изобщо да не се намесвате в тези неща. Но поне ги предупредете, за да не остане моят град незащитен след възможни внезапни промени в отношенията му с държавата.
„Не мога и не искам да ви моля! Много интересно! Но защо, Едуард Петрович? — мислено го попита Настя. — Защото това би било в разрез с моя служебен дълг ли? Или има и друга причина?“
— Едуард Петрович, аз не разбирам вашата загриженост — предпазливо каза тя на глас. — Държавната програма е държавна програма — ни повече, ни по-малко. Това не е престъпна организация и аз не виждам абсолютно нищо незаконно в тази дейност. Напротив, тя е насочена към защита на правовия ред и към борба срещу нарушенията на закона. Защо смятате, че бих пожелала да разровя, както се изразихте, това гнездо? Аз нямам там абсолютно никаква работа.
— Страхувам се, че тук грешите, драга моя — много сериозно отговори Денисов. — Дай боже да се окаже, че не съм прав, но интуицията ми подсказва, че в тази Програма има нещо гнило.
„Хайде де, интуицията! — коментира за себе си тя. — Не е интуицията, ами някаква конкретна информация ви го подсказва. Но не искате да ми кажете — да не би, както се изразяват оперативните работници, да си разкриете източника:“