Мъжки игри

— Дотук — немного. Не виждам къде е тук главоблъсканицата. И не виждам защо тази информация да не може да бъде използвана… — Тя искаше да добави: „докато сте жив“, защото именно за това я бе предупредил Денисов в самото начало на разговора, но навреме се усети. — Искам да кажа, че не е толкова сложно да се установи списъкът на структурите в страната, в които неотдавна се е случило такова нещо. Ще отнеме много време, но по принцип — нищо невъзможно. Още повече че не във всяка от тях загиналият служител е бил в миналото офицер от милицията. После трябва да се изясни кои служители в тези структури в съответния период от време са били назначени и не след дълго са напуснали. И да се проследи съдбата на всеки от тях. Може и да е трудоемко, но е повече от реално. Само не разбирам защо трябва да се занимаваме с това. Смятате ли, че изчезналият двайсет и шести завършил има нещо общо с убийството на ръководителя на службата за сигурност? Тогава мога да ви уверя, че хората, които се занимават с това престъпление, преди всичко са обърнали внимание на внезапно изчезналия нов служител на тази структура. Те не са по-глупави от вас и мен. Вие не ми казвате всичко, Едуард Петрович. Не е честно.

Денисов дълго мълча, сякаш напълно бе изгубил интерес към разговора. Седеше неподвижно, не откъсваше очи от пухкавите, покрити със сняг елхички.

— Ако някой ден ме помолят да назова жените, оставили най-дълбока следа в живота ми — неочаквано каза той, — ще изброя три имена. Първата е Вера Александровна, съпругата ми, която беше до мен почти петдесет години и ми беше подкрепа в най-трудните мигове. Втората е Лилиана, жената, която искрено обичах и която загина толкова нелепо. Не съм забравил, че благодарение на вас убиецът бе намерен. И третата сте вие, Анастасия. Всеки път ме изненадвате.

— Но защо? — сухо попита Настя.

Странно, стана й неприятно и тягостно. Мисълта, че е оставила дълбока следа в живота на закоравял мафиот, никак не я поласка.

— Дойдохте да се видите с умиращ човек… Да, да, не ме прекъсвайте и не ме заблуждавайте, не съм дете. Дойдохте да се видите с умиращ човек, нещо повече — дойдохте при човек, който винаги е изпитвал към вас доверие и топлота и който нито веднъж не ви е сторил нещо лошо. Не можете да го отречете, нали? Дори онази служебна неприятност, която имахте заради контактите си с мен, ви сполетя не по моя вина. Тогава вие ме помолихте да дойда в Москва, за да се видим, инициативата не беше моя. Та така, повтарям: сега разговаряте с мен — човек, който има прекрасно отношение към вас и на когото остават броени дни живот, и въпреки това не можете да се отървете от присъщите ви недоверчивост и предпазливост. Във всяка моя дума търсите измама. Нещо повече — разговаряте с мен като с равен, опитвате се да намерите логика в думите ми, вкопчвате се в противоречията и несъответствията. Но вие не сте ми равна, скъпа моя. На вас всичко ви предстои занапред, докато пред мен е само операционната, от която може вече да не изляза. Лекарите ме будалкат, уверяват ме, че операцията ще ми помогне, но същевременно честно ме предупреждават, че може да не я издържа. И дори в тази ситуация вие не проявявате снизходителност към мен. Жестока сте, Анастасия. Вероятно защото сте много млада. Вие сте на трийсет и шест, не греша, нали?